НЯГУЛ. Какво ще иска да каже? — Нищо. Ти мислиш, че тя иска да каже нещо. Нищо не иска да каже. При умрял човек все тъй се казва.
АЛБЕНА. Дано е тъй, Нягуле, дано е тъй. Ах, боже, как стана туй, защо стана… Нито съм искала, нито съм помисляла… И защо стана? Защо дойде ти тогаз? По-хубаво да не беше дохождал…
НЯГУЛ. Ех и ти… остави сега…
АЛБЕНА. Не съм мигнала цяла нощ. Не знам какво правя, де ходя, нито какво вземам, нито какво слагам. Все туй ми е в ума. И таз баба Мита — нали нея повиках — как ме гледа, как ме подпитва. Ах, Нягуле, нещо ми казва, че лошо ще стане. Да бягаме, Нягуле, да избягаме някъде, още сега да избягаме.
НЯГУЛ. Ти си луда. Къде ще бягаш, защо ще бягаш? Ти сама ще докараш нещо, пази се. Кой ти казва нещо, има ли нещо, защо е тоя страх…
АЛБЕНА. Ах, страх ме е…
НЯГУЛ. Аз не виждам ли, не слушам ли какво приказват хората. Никой нищо лошо не казва…
АЛБЕНА. Ах, боже…
НЯГУЛ. Какво?
АЛБЕНА. Като идех насам, пак видях баба Мита…
НЯГУЛ. Каква си… от всичко се боиш. Самичка ще докараш нещо, че после…Иди си. И по-хубаво да не беше дохождала сега.
АЛБЕНА. Аз им казах защо съм дошла, колкото жени имаше в къщи, казах им. „Какво да правя рекох, нямам пет пари, ще ида да поискам от Нягула.“
НЯГУЛ. А те?
АЛБЕНА. Иди, иди — ми думат. Нягул има, той ще ти даде, Нягул е добър.
НЯГУЛ. Пак ти казвам: нищо няма, не бой се. Ден-два, всичко ще мине. Тогаз и за нас ще дойдат добри дни.
АЛБЕНА. ОХ, Нягуле, недей приказва за туй, барем сега недей приказва. Пусто останало то, доброто, за нас… Ох, божичко, какво ми дойде до главата… Как да си отида сега в къщи? Щом ме погледне някой, струва ми се, че знае и — а-ха, ще му кажа сама…
НЯГУЛ. Ти си луда! Какво приказваш? Ще погубиш и себе си, и мене. Какво ще стане после…
АЛБЕНА. Уф, Нягуле, остави. Ще мълча. Ще трая. Ще търпя. Да мине… А после, Нягуле, а после, Нягуле, нали няма да ме оставиш? Ти ми оставаш само.
НЯГУЛ. Албено, слушай ме. Не се грижи…
АЛБЕНА. Ей тъй да си при мене, няма да ме е страх… Ще си ида… (Тръгва си.)
НЯГУЛ. Албено, помни какво ти казах…
АЛБЕНА (кимва му с глава и излиза).
НЯГУЛ (връща се към мелницата и среща двамата другоселци). Какво направихте?
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Вързахме чувалите, стегнахме ги. Свърши се. Сега вече — на жабата гьол, на пътника — път. Отиваме си. Много се забавихме.
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Не го слушай. Хич не му се отива нему, още му се стои.
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. И ти, все ще се обадиш. На всяко гърне мерудия. Хайде, хайде да вървим.
ДАСКАЛ ТОДОР. Е, отивате ли си?
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Отиваме си.
ДАСКАЛ ТОДОР. Е хайде, идете си, че и за нас да дойде ред.
ГАВРИЛ (задава се по пътеката). Даскале! Нягуле! Сенебирски арестуван! (Всички гледат към него, другоселците се спират.)
ГАВРИЛ (дохожда уморен, развълнуван). Сенебирски го арестуваха!
ДАСКАЛ ТОДОР. Е, че…
ГАВРИЛ. Как? Вий не знайте ли? Вий не сте ли чули? Че Куцар не бил умрял. Куцар го убили. Той го убил, Сенебирски!
Общо учудване, всички дохождат към Гаврила, само Нягул, който поправя някакъв ремък, остава по-настрана.
ДАСКАЛ ТОДОР. Какво приказваш ти? Може ли?
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе човека беше си умрял.
ГАВРИЛ. Сенебирски го убил, ви казвам. Арестуваха го, оттам ида. Цяло село се е насъбрало…Той го убил, Сенебирски.
ДАСКАЛ ТОДОР. Как тъй? Защо го убил?
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе човека беше си умрял.
ДАСКАЛ ТОДОР. Без причина убива ли се човек? Тука има нещо, обаче… хм… има тук друго нещо, жена има тук…
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Има от крушка опашка…
ГАВРИЛ. Аз казвах: махнете го тоя човек от село, пиян е, развален е, ще направи нещо. Не, не бивало. Кмета му гледа хатър, че бил богат. На сега, нека види какъв е бил! Язък за богатството му, язък за рода му!
НЯГУЛ. И аз казвах — тоз човек е опасен.
ГАВРИЛ. Опасен не, ами опасен. Снощи го видели, когато влизал у Куцарови. Когато камбаната биела за черква, той влизал у тях… (Забелязва дяда Влася, който, дошъл преди малко, се е прилепил до другите и слуша.) А! И ти тука ли си? Видя ли какво направи твоя приятел? Иди сега при него. Иди да го отървеш.
ДЯДО ВЛАСЮ. Недей, Гавриле.
ГАВРИЛ. Ти все с него ядеше и пиеше. Стар човек! Там да те видя аз, там — при него.
ДЯДО ВЛАСЮ. Гавриле, не се карай… умрял човек има помежду, шега ли е? Не бива тъй…
ДАСКАЛ ТОДОР. Че ти като си бил с него, защо не си казал, слива ли имаше в устата си?
ДЯДО ВЛАСЮ (разсърдено). Чудни хора сте вий бе! Че отде ще зная аз какво е имал човека на ума си? Ял съм бил и съм пил с него. Като ме черпи, защо да не пия пък? Аз тъй казах и на старшията — ей сега ме разследва е, — господин старши, рекох, с него ядох и пих, ама за истината като бъде… И му разправих.