КМЕТЪТ МАРИН. Е, дядо хаджи… Старшият разпорежда.
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Защо ще я карат? Защо ще я съдят? Съдбата й ней е тука. Да я убият, с камъни да я убият, жива да я разкъсат…
КМЕТЪТ МАРИН. Туй не може, не! Закон има тука…
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Закон ли, закон ли?
КМЕТЪТ МАРИН. Който го направи, ще отговаря.
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Аз няма да го направя…
ГАВРИЛИЦА (дохожда отдясно). Чичо!
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Селото ще го направи.
ГАВРИЛИЦА. Чичо!…
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Що има? Що си дошла?
ГАВРИЛИЦА. Че ела да видиш… Гаврил се кара там с жандарите… ще го затворят…
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Защо ще го затворят?
ГАВРИЛИЦА. Кара се с тях… иска да пуснели били Албена.
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Ха! И туй ли направи? (Като се хваща за главата.) Бре, бре, бре! Все за таз жена, все за таз жена!
I СЕЛЯНИН. А! Нещо става там… я чувайте. (Откъм селото се чува голяма сподавена глъчка, над която се издигат отделни сърдити гласове.)
КМЕТЪТ МАРИН. Аз тряба да вървя. (Излиза бързо.)
ХАДЖИ АНДРЕЯ. Кмете, чакай, кмете! (На Гаврилица.) Иди си ти! Аз ще видя. Кмете!… (Излизат.)
ДАСКАЛ ТОДОР. А! викат, много викат. Ще ида да видя и аз. (Излиза.)
I СЕЛЯНИН. Пак Гаврил е направил нещо.
II СЕЛЯНИН. Или… Албена убиват…
СЕЛЯНИН. Много викат… какво ли става!
СЕЛЯНИН. Я да се върнем.
СЕЛЯНИН. Да идем да видим… има нещо. (Излизат.)
Току след тях дохожда откъм мелницата Нягул, гледа към селото и се ослушва. Всеки път, когато глъчката се усили, тон като че ли иска ду се спусне към селото, но се спира. Замислен, той се връща към чердака и се спира, загледан в земята.
НЯГУЛ (отчаяно). Ах, какво стана… какво стана… (Сяда, поглежда още веднъж към селото и отпуща глава.)
Завеса
Сцена 2
Широк мегдан, обраснал със зелена трева, кръстосан с пътеки. Редица раззеленени върби край вадата. Околовръст — плетища и дувари, зад които се виждат къщи, хамбари, градини с цъфнали овошки. По средата в дъното — улица, която отива навътре. Други улици от едната и от другата страна излизат също на мегдан… Вляво — кръчмата. От разни посоки идат жени и мьже, сьбират се на групи по към дъното, гледат нагоре към селото, по посока на средната улица, и оживено приказват.
Санка и Кераница, малко след тях и Гаврилица, дотичват отляво и се спират.
КЕРАНИЦА. Оттука ли ще мине? (Показва запретнатите си ръкави.) Гледай ме каква съм… хляб месех, от нощвите съм станала… Оттук ли ще мине Албена?
САВКА (като се пребражда). Оттук, оттук… Хе де чака каруцата. С нея ще я закарат.
ГАВРИЛИЦА. Дано не се върне вече. И какво ще се върне — ще увисне на въжето.
САВКА. Гаврилице, не думай тъй.
КЕРАНИЦА. Ами де е сега ма? Де е Албена?
ГАВРИЛИЦА. Де ще е — при жандарите.
САВКА. Чакайте, аз ще ви кажа. Свекър ми ни разправи. Знайте ли де е сега Албена? — Облича се.
КЕРАНИЦА. И ти!
САВКА. Облича се. Най-хубавата премяна си туря. Свекър ми разправи. То се разбра, рекла, че живот няма вече, ами барем ме оставете да се облека, както искам. Таз милост ми дайте, рекла.
КЕРАНИЦА. Пуста Албена, все за хубост мисли.
ГАВРИЛИЦА. В къщи умряло лежи, а тя се пременя.
САВКА. Слушайте, слушайте какво още казала Албена. Ще се пременя, рекла, да ме видят тъй, както съм се носила. Хубава съм била… Таз проклета хубост! Зарад нея сгреших. Нека сега ме сочат с пръст, нека ме хулят! От срам да изгоря, от мъка да умра! — Тъй рекла, затуй се пременя.
ГАВРИЛИЦА. Ами, ами… Кой ли пък ще й вярва.
САВКА. Стражарите я чакат, единия стои на вратата, другия под прозореца. А вътре Албена се пременя.
ГАВРИЛИЦА. Ще я пременят нея на въжето.
САВКА. Их, Гаврилице, не думай тъй… Добра си е тя, Албена, ама на.
ГАВРИЛИЦА. Добра тя, за гроба.
КЕРАНИЦА. Елате. Елате да идем по-натъй, да видим какво приказват там. (Отиват по-навътре.)
ГУНЧО МИТИН (излиза от кръчмата пийнал; говори си сам). Хм… сега да ги видя аз тях… Сега да ги видя…
Две жени влизат и минават покрай него.
I ЖЕНА. Чумата недна… да убий мъжа си, на разпетия петък да го убий.
II ЖЕНА. И се чудим, че вали град.
I ЖЕНА. Не град, господ огън ще спусне от небето.
Заминават Гунча и отиват по-навътре.
ДАСКАЛ ТОДОР (иде насреща). Гунчо, и ти ли си дошел?