ГАВРИЛ. Онзи пиеница, Иванчо Сенебирлията. И дядо Власю е при него.
ДАСКАЛ ТОДОР. Хе! Много рано направили главите. Брава! (Към Гунча.) Ти, Гунчо, какво си се замислил тъй, като петел на слънце. Да не си болен? (Гунчо не отговиря, не го и поглежда, а сами неопределено някак махва с ръка.) Добре стана, че взех ред. А ти, Гаврилчо, какво, да нямаш и ти да мелиш?
ГАВРИЛ. Не.
ДАСКАЛ ТОДОР. А какво ходиш, нещо работа ли имаш? Гледаш как мажат жените, а? (Смее се.) Не се сърди, аз се шегувам. (Гледа след Гунча, който става и бавно и отпуснато, като си мърмори нещо, влиза в мелницата.) Какво пъшка тоз, какво има?
ГАВРИЛ. И той не може да си смели. Излъгал го Сенебирлията, казал му, че му отстъпя реда си, а Нягул казал, че не може… (Гледа подир Куцара, който, натоварен с чувал брашно, минава край тях.) Гледай го тоя… търчи с чувала, не иска да знае.
ДАСКАЛ ТОДОР. Кой, Куцара ли? Тоз слон ли, таз мечка ли? Какво ще му пречи чувала нему. Господ ум не му е дал, ама сила му дал.
ГАВРИЛ. А какво е плашило! И как можа тоя кривокрак дявол, тая грозотия, да вземе най-хубавата жена, Албена да вземе…
ДАСКАЛ ТОДОР. Хубавата ябълка свинята е изяда. Да си я взел ти, защо не я взе? Кой не е тичал подир Албена? И ти не си ли тичал? Обаче, като дойде до женене, всеки се тегли назад — такваз била, онакваз била, сиреч излезе дума на момичето, не я щат. Ти защо не я взе? Дадоха я на Куцара, колкото да я оженят — ожени мома, да не е дома… Не беше ли тъй?
ГАВРИЛ. И тъй беше, и — не. Ама хайде, да кажем, че е тъй…
ДАСКАЛ ТОДОР. Или ще кажеш, че чичо ти хаджи Андрея стана причина…
ГАВРИЛ. Не знам. Мълчи, че Куцар иде…
КУЦАР (отдалеч, на Гаврила). Какво ме гледаш… що се смееш бе… Я дай една цигара. (Плюе на ръцете си и ги търка.)
ГАВРИЛ (подава му табакерата си). Бе, Куцаре, отде вземаш таз сила бе! Как ги мъкнеш тез чували!
КУЦАР. …Ъ! Сила! Сила ли й туй? Едно време бях силен аз, ама сега се повредих.
ДАСКАЛ ТОДОР. Повреди ли се? Как? Кога?
КУЦАР. Онази година. Подигнах един чувал, ама голям, ей такъв, имаше барем десет шиника. Онуй копиле беше, Коджамихалевия син, Глигор. Негов беше чувала. Помогни ми, рекох, бе, Глигоре. Не ще. А бе дръж, думам му, подигни ми. Не ще. Смее се. Че като се ядосах, като го грабнах…
ДАСКАЛ ТОДОР. Кого? Глигора ли?
КУЦАР. Не бе, чувала. Като го грабнах, метнах го на гърба си. Сам. Ама усетих, че ме заболя ей тука е (показва под плешката си), сряза ме като с нож, нещо се скъса ей тука е. Оттогаз мога, мога, ама не е като по-рано. Къде!… По-рано сила имах аз, сила!
ГАВРИЛ. Колко се е борил Куцар по сборищата!
ДАСКАЛ ТОДОР. Знам! Знам!
КУЦАР (възгордян). Една година на чамурлийския събор ми излезе онуй, куцото, Караивановия син, Още като се срещнахме, взе, че ме плесна по шията, ама тъй ме плесна, че ми светнаха очите. Чакай, рекох, сине майчин… Че като го прекарах, прекарах, че като го пипнах под чатала, завъртях го и — пух! на земята… Взе да рита… като заклано пиле…
ДАСКАЛ ТОДОР (смее се). Умря ли?
КУЦАР. Не умря, ама едвам го свестиха. Поливаха го с вода, разтриваха го…
ГАВРИЛ. Пусти Куцар!
ГЛАСЪТ НА НЯГУЛА (от мелницата). Куцаре!
КУЦАР. Ида, ида! (Променя лице и тичешката отива в мелницата.)
ДАСКАЛ ТОДОР. Виж го… такъв, като мечка, обаче бои се от Нягула, слуша го.
ГАВРИЛ. Добър си е Куцар той… (Чуват се нова провиквания.) Ей го и кмета иде.
КМЕТЪТ МАРИН (иде откъм чердака). Какви са тез викове? Кои са тез хора?
ГАВРИЛ. Иванчо Сенебирлията. Той плаща. А като има помана, гости много. Там е дядо Власю, Данаил, Тачката.
ДАСКАЛ ТОДОР. Цялата пожарна команда, значи.
КМЕТЪТ МАРИН. Сенебирлията два-три деня го гледам все тука, тоз човек не си ли смля, че да се махне оттука?
ГАВРИЛ. Ти мислиш ли, че той е дошел да мели брашно? Хм… Седи на кръчмата и гледа насреща.
КМЕТЪТ МАРИН. Какво гледа?
ГАВРИЛ. Албена гледа. А онзи дъртак, дядо Власю, му шепне нещо на ухото, мотай го…
ДАСКАЛ ТОДОР (смее се). Кмете, виждаш ли каква била работата?
КМЕТЪТ МАРИН (чуват се още по-силни провиквания). Какви хора бе, какви хора! Малко да се засрамят, да кажат: чакай, какво правим ний… То бива, бива, ама толкоз…