АЛБЕНА. Само за жетварите, кай, ми тряба по две пещи хляб на ден.
НЯГУЛ (смее се.) Затуй дохожда всеки ден на воденицата. Мели брашно, продава го и пак мели, само да се намира на работа. Зарад тебе дохожда той, Албено.
АЛБЕНА. Уф, зарад мене! Много искам да го зная аз. Барем хубаво му надумах, да ме помни. Боже, какъв човек! Като му казах, че не ща да ида, позеленя. Страх ме е, страх. Кой знае какво ще направи…
НЯГУЛ. Нищо няма да направи. Ще постои ден-два и ще си отиде. Нищо няма да направи, ако ти не приказваш вече с него. Какво може да направи? — Нищо. Слушай, Албено, ако има нещо страшно, то е друго. Не е Иванчо страшния, а други. Преди малко слушах хаджи Андрея, караше се на кмета. За тебе говореше. Има, кай, тука една жена, която разваля селото. Дърти мъже, кай, са оставили децата си и са тръгнали подир нея. Тя такваз, тя онакваз…
АЛБЕНА. Боже господи!
НЯГУЛ. Ако мъжът й, кай, не може да й съди, ние ще й съдим, селото ще й съди…
АЛБЕНА. Какво съм направила на тоз човек, че съм му като трън в очите?
НЯГУЛ. Ей кое е страшното. Иванчо — кой го гледа него! Туй е страшното. Ти като че не знаеш какво става в селото, какво се приказва.
АЛБЕНА. Че какво съм направила?
НЯГУЛ. Остави сега. Колко пъти съм ти казал да се пазиш, да не се отпущащ пред когото трябва и пред когото не. Ей го тоя, Сенебирски. Ако не беше му се засмяла, ако не беше сядала да приказваш с него, щеше ли да те задява? И само той ли е? В селото, слушам, приказват и за Гаврила, и за кмета, и за кого не.
АЛБЕНА (кръсти се). Господи! Нягуле, ти вярващ ли им? Боже, какви хора! Че аз съм си такава, весела съм пък, какво да правя. Не мога аз, като срещна човек, млад бил, стар бил, когато ми каже добър ден, и аз да не му отвърна. Ей тъй, приказвам, смея се, защото нямам лоша мисъл на сърцето си. Такава съм. А пък хората, кой знай какво си мислят…
НЯГУЛ. Добре, ама виж на какво приказват.
АЛБЕНА. Приказват, приказват! Жените го правят, Нягуле, жените. От завист го правят, не ги ли знам аз. Тъй приказват те, ама като ме видят, по-добра от мене няма. (Като подражава чужди глас.) Албено, каква си хубава ма! Албено, с какво се белисваш, та си толкоз бяла? Албено, с печен орех ли си пишеш веждите, та са таквиз тънки? Ами! Все тъй ми думат. Албена такваз, Албена онакваз, а всички искат да са като Албена.
НЯГУЛ (гледа я радостно). Каква си… Какъв си дявол ти… Слушай сега, Албено, било що било, занапред се пази. Инак ще бъде лошо и за тебе, и за мене. Пази се. Виж мене: два месеца, откакто се имаме, откакто се срещаме — чула ли си някоя приказка? Знае ли някой?
АЛБЕНА. Никой не знае. Ти си хитър, Нягуле.
НЯГЛУЛ. Аз зная какво правя. Слушай мене и нищо няма да ти се случи. Що ти тряба да даваш дума на оня пияница, че ще отидеш в чифлика му? Стой си тука. Когато ти си тука, когато те видя, и аз съм весел, и работата ми спори. Не те ли видя — не върви. Я мотора ще се повреди, я воденицата ще се счупи. Нищо не ми е пред очите.
АЛБЕНА. И аз съм тъй, Нягуле; стана сутрин, правя що правя, гледам да дойда тук. Ах, боже, да не са тез лоши хора, че да си живеем. Нягуле, я да избягаме някъде!
НЯГУЛ. Туйто. Къде ще бягаш? Тук ще стоим ний, тука е добре. Каквото ще става, занапред ще става. Ти само да ме слушаш. Аз имам план, знам какво правя. Ето на, два месеца има само, откакто съм дошел, и господаря, Хороза, ми предаде цялата работа. Воденицата работи, нийде — туй всички го казват — не правят таквоз хубаво брашно, както тука. Ти ще видиш какво има да стане.
АЛБЕНА. Какво, Нягуле? Кажи! Кажи!
НЯГУЛ. Аз имам план. Хороза като ме вижда, че работя добре, каза ми, че иска да ме направи съдружник. А туй стане ли — другото е лесно. Отде знаеш, че утре тая воденица няма да стане моя? Хороза е богат човек, има чифлик, има какво не. Какво ще изгуби да вземе да остави воденицата само на мене? Тогаз да видиш как ще си живеем ний…
АЛБЕНА (като се позамисля). Ами жена ти, ами Куцар? Че ти и деца имаш…
НЯГУЛ. Остави… Деца… Наистина, децата… (Търка с ръка челото си.) Остави сега туй. Ще видим. Ще се нареди, ти само да ме слушаш.
АЛБЕНА. Че кога не съм те слушала? Отсега нататък — да видиш. Тоз пиения Иванчо ако го погледна! Не искам да го видя. А Гаврил — що слушаш хората! Гаврил…
НЯГУЛ. Гаврил е тука.
АЛБЕНА. Тука ли е? Да не ме види!
НЯГУЛ. Той има работа сега. Помага на даскал Тодора. Ако той не те види, друг може да те види. Иди си по-хубаво, иди си.
АЛБЕНА. Пъдиш ли ме?
НЯГУЛ. Не те пъдя, може да те види някой.
АЛБЕНА. Отивам си, Нягуле! Виждаш ли как те слушам. (Отива си, като се обръща и се усмихва.)
Нягул гледа усмихнат след нея, докато тя се изгуби, след туй се прибира в мелницата. До вратата го среща Гунчо Митин, който иска да му каже нещо, но не се решава. Нягул не го забелязва. Гунчо дохожда до чердака и се спира замислен.