— Успели са! — извика радостно Вилан.
Каз издиша тихо. Йеспер грабна фенер и бутилката с шампанско, която бяха оставили в кофа с лед да се охлажда. Хукнаха през градината, отвориха вратата и нахлуха в къщата за лодки. Поздравленията замряха на устните им.
Иней и Роти помагаха на Кювей да слезе от баржата. Шуанецът едва се държеше на крака, а гърдите му под разкопчаната риза още бяха оплескани със свинска кръв. Колм седеше на баржата с провиснали рамене и изглеждаше уморен до смърт, луничавото му лице бе изопнато от тъга. Изправи се бавно и се прехвърли на кея. Прегърна силно Йеспер и каза:
— Добре си. Добре си.
Нина остана на баржата, отпуснала глава върху гърдите на Матиас. Бяха го положили до нея, със затворени очи и пепеляво лице.
Йеспер погледна въпросително Иней. Лицето й беше подуто от плач. Тя само поклати глава.
— Как? — попита тихо Каз.
Очите на Иней се напълниха със сълзи.
— Не знаем.
Вилан донесе одеяло от къщата, постлаха го в ъгъла на навеса за лодки, после Йеспер и Роти пренесоха с пъшкане едрото тяло на Матиас. Операция тромава и лишена от достойнство. Никак не би се харесало на фйерданеца — само тази мисъл се въртеше в главата на Йеспер.
Положиха го на одеялото. Нина седна до него, мълчеше и стискаше ръката му. Иней донесе шал да я наметне, после приседна тихо до нея и облегна глава на рамото й.
Известно време не знаеха какво да правят, но накрая Каз си погледна часовника и им даде мълчалив сигнал. Още имаха работа за вършене.
Заеха се с баржата за напитки. До десет камбани трябваше да я преустроят така, че да не прилича на плаващ дюкян, а на гробарска баржа. Това упражнение не беше ново за тях — много пъти бяха превръщали обикновени лодки в цветарски баржи, рибарски гемии, плаващи пазарски сергии. Каквото изискваше поредният удар. Този път беше лесно. Нямаше нужда да добавят нищо, само да махнат разни неща.
Пренесоха щайгите с бутилки в къщата, разглобиха складовите навеси да освободят палубата. Колм също се включи, работеше рамо до рамо с Йеспер, както във фермата преди години. Кювей се мотаеше в градината, твърде слаб да помогне.
Йеспер скоро се изпоти, опитваше се всячески да потъне в ритъма на работата, но сърцето му се късаше. И преди беше губил приятели. Участвал бе в удари, които се проваляха. Тогава защо сега се чувстваше толкова зле?
Когато приключиха с баржата, Вилан, Каз, Роти, Йеспер и Колм отидоха в градината. Стояха и не знаеха какво да правят. Не беше останала работа за вършене. Баржата беше готова. Роти беше облечен в черно от главата до петите, бяха му стъкмили и гробарска качулка, като разпраха един от черните костюми на Ван Ек. Време беше да тръгват, но никой не помръдваше. Въздухът тежеше от пролетни ухания, сладки и нетърпеливи, нарциси и зюмбюли, ранни рози.
— Трябваше всички да оцелеем, такъв беше планът — тихо каза Вилан.
Да, звучеше наивно като мрънкането на богаташко синче, което не знае нищо за живота в Кацата, но Йеспер си даде сметка, че същата мисъл дълбае и неговата глава. Толкова пъти се бяха измъквали на косъм и като по чудо, че изглеждаха омагьосани, те, шестимата. Започнал бе да вярва, че неговите револвери, умът на Каз, бързата мисъл на Нина, талантите на Иней, изобретателността на Вилан и силата на Матиас ги пазят от всичко и всички. Да, случваше се да пострадат. Случваше се съдбата да ги удари под кръста, но Вилан беше прав — по план всички трябваше да са живи.
— Никакви оплаквачки — каза Йеспер, изненадан от сълзите, стегнали в менгеме гърлото му.
— Никакви погребения — отвърнаха тихо останалите.
— Хайде — каза Колм. — Сбогувайте се.
Тръгнаха към навеса за лодки. Пътьом Вилан откъсна едно червено лале от лехата. Всички последваха примера му и влязоха вътре. Коленичиха един по един до Нина и поставяха цвете върху гърдите на Матиас, после се изправяха и заставаха в кръг около него, сякаш сега, когато бе твърде късно, можеха някак да го защитят.
Кювей беше последен. Имаше сълзи в очите му. Йеспер се радваше, че шуанецът е влязъл в кръга. Без Матиас двамата с Кювей нямаше да се измъкнат от засадата на Черното було. Без Матиас Кювей не би получил шанса да живее спокойно сред гришаните в Равка.
Нина обърна лице към водата, загледана в тесните къщи покрай канала. В повечето прозорци грееха свещи, сякаш с този малък жест обитателите им се надяваха да задържат мрака настрани.
— Сякаш тези светлинки са за него — каза тя. Взе едно отронило се червено листенце от гърдите на Матиас, въздъхна, пусна ръката му и бавно се изправи. — Знам, че е време.