— Равкиец ли си?
Ретвенко се стресна през мъглата на уискито.
— Защо пита?
— Нищо бе. Просто приказваш като равкиец.
Ретвенко си каза, че няма нужда да изпада в паника. Много равкийци идваха в Кетердам да търсят работа. Нищо в него не подсказваше, че е Гриша. Пристъпът на страх доведе до отвращение — към себе си, към бармана, към този град.
Искаше просто да поседи на бара и да си изпие питието на спокойствие. В кръчмата нямаше кой да му скочи, а дори и барманът, въпреки мускулите си, не би го затруднил. Но когато си Гриша, опасността те дебне постоянно, ако ще да си по-нисък от тревата и по-тих от водата. Напоследък Кетердам жужеше от слухове за изчезнали гришани — отвлечени от домовете си или направо от улицата, най-вероятно грабнати от роботърговци и продадени на онзи, който предложи най-високата цена. Това не можеше да сполети него, не биваше, не и сега, когато беше на крачка от билета до Равка.
Гаврътна уискито, плесна една монета на бара и стана. Бакшиш не остави. На него никой не даваше бакшиши.
Излезе навън и веднага му се зави свят, сигурно от вонята и влагата. Наведе глава и пое към Четвърто пристанище. Разходката щеше да му проясни главата. „Още две плавания“, повтаряше си той, още няколко седмици в морето и още няколко месеца в града. Все щеше да изтърпи някак. Дали ще завари старите си приятелчета в Равка? Казваха, че младият цар раздавал амнистии като евтини бонбони само и само да възстанови Втора армия, гришанското военно формирование, разпаднало се по време на размириците.
— Само още две плавания — каза под нос той и ботушите му цопнаха в поредната плитка локва.
Мокро като напролет, а този сезон отдавна трябваше да е свършил. Как беше възможно да е толкова студено и влажно по това време на годината? Да живееш в този град беше като да си затиснат в потната подмишница на леден гигант. Пое покрай Графканал и потръпна, забърсал с поглед малкия остров Черното було при завоя. Там керчските богаташи са погребвали покойниците си навремето и малките каменни гробници още стърчаха над водата. Някаква местна особеност на климата събираше мъгли на това място и хората говореха, че островът бил обитаван от призраци. Ретвенко ускори крачка. Не беше суеверен — когато имаш такава сила, няма причина да се боиш от сенките, — но никой не обича да минава покрай гробище все пак.
Сви се зиморничаво в палтото си и продължи с бърз ход по Хавенщраат нащрек за движенията в тъмните пресечки. Скоро щеше да се върне в Равка и да ходи без страх по улиците. Стига да си получеше амнистията.
Разкърши рамене. Войната беше насъскала Гриша срещу Гриша и неговата страна от конфликта беше минала всякакви граници. Самият той беше убивал бивши другари, цивилни, деца дори. Но стореното — сторено. Цар Николай се нуждаеше от войници, а Ретвенко беше отличен войник.
Кимна на стража в малката караулка при входа на Четвърто пристанище и хвърли поглед през рамо. Никой не го следеше. Мина покрай товарните контейнери към доковете, откри своето котвено място и се нареди на опашката да се регистрира при първия помощник-капитан. Познаваше го от предишни плавания — намусен тип с кльощав врат, който вечно бързаше. Сега държеше дебел наръч документи с лилавия печат на един от членовете на Съвета на търговците. Тези печати бяха по-ценни от злато в Кетердам, гарантираха най-добрите котвени места в пристанището и безпрепятствен достъп до доковете. На какво дължаха това уважение и привилегии членовете на Съвета? На парите, естествено. Защото търговските им мисии носеха печалба и за града. В Равка властта се коренеше другаде, там стихиите се подчиняваха на Гриша, страната се управляваше от истински цар, а не от банда забогатели парвенюта. Е, Ретвенко се беше опитал да свали от власт бащата на настоящия цар, но това не обезсилваше аргумента.
— Вече качихме достатъчно хора — сопна се първият помощник-капитан, когато Ретвенко му каза името си. — Останалата част от екипажа ще трябва да изчака. Ако искаш, иди на топло в канцеларията на пристанищния управител. Чакаме сигнал от Съвета на приливите.
— Браво на вас — каза Ретвенко безразлично.
Вдигна поглед към една от черните кули, които възправяха снаги над пристанището. Ако смяташе, че има и най-бегъл шанс някой от всемогъщия Съвет на приливите да го види от наблюдателницата си, би ги уведомил какво точно мисли за тях с няколко подбрани жеста. Уж трябваше да са Гриша, но помагаха ли на другите гришани в града? Мъничко поне? На онези свои другари, които са изпаднали в затруднение и биха се зарадвали на всеки добронамерен жест?