— Ще те убия — изхъхри Пека.
— Вече се опита. — Женски глас… не, момичешки.
Той отвори уста да извика пазачите си.
Момичето натисна ножа и Пека изсъска, усетил кръв да се стича в яката му.
— Извикай и ще закарфича гърлото ти към възглавницата.
— Какво искаш?
— Обичаш ли живота, Ролинс? — Той не отговори и момичето го мушна пак с ножа. — Попитах те нещо. Обичаш ли живота?
— Как мина покрай пазачите ми?
— Ти на това пазачи ли му викаш?
— Убила си ги?
— Не си направих труда.
— Единственият прозорец е с решетки. Не би мо…
— Аз съм Привидението, Ролинс. Мислиш ли, че ще ме спреш с решетки?
Малката сулийка на Брекер! А колко пари беше профукал за онази равкийска наемничка…
— И какво, Брекер те е пратил да ми кажеш нещо? — попита той.
— Не, дойдох да ти кажа нещо от свое име.
— Каква сделка си сключила с Брекер? Само кажи. Колкото и да ти плаща, ще удвоя сумата.
— Шшшш — каза момичето и натисна с колене. Пека усети как нещо в рамото му изпука зловещо. — Мозъкът на хубавата Дуняша се пръсна по паветата на Кетердам. Помисли си какво бих могла да сторя с теб.
— Защо просто не ме убиеш, вместо да си губиш времето със заплахи?
Нямаше да го уплаши някакво момиченце от Менажерията.
— Смъртта е дар, който още не си заслужил.
— Ти…
Момичето натика нещо в устата му.
— Сега можеш да викаш на воля.
А после сряза нощната му риза и плъзна ножа по гърдите му. Дълбоко. Пека се опита да извика въпреки парцала в устата си, да се измъкне от хватката.
— Не мърдай — каза тя. — Нали не искаш да направя грешка.
Пека положи усилия да лежи неподвижно. Даде си сметка, че много отдавна не е изпитвал истинска болка. От години никой не беше дръзвал да вдигне ръка срещу него.
— Така е по-добре.
Момичето се дръпна леко назад, сякаш да се наслади на творението си. Пека извъртя очи да види какво е направила, но не видя нищо. Пригади му се.
— Това беше само началото, Ролинс, първият разрез. Ако някога ти хрумне да се върнеш в Кетердам, ще се видим отново, за да си довърша работата.
Пооправи срязаната му нощница, потупа го леко по рамото и изчезна. Пека не я чу да си тръгва, само усети как тежестта й се вдигна от гърдите му. Измъкна парцала от устата си и се пресегна да запали нощната лампа. Светлина заля стаята — гардероба, огледалото, умивалника. Нямаше никого. Той се втурна с препъване към прозореца. Залостен, решетките — непокътнати. Раната на гърдите му гореше.
Залитна към тоалетката и разтвори окървавената си нощница. Чист разрез точно над сърцето. Кръв течеше на тласъци. „Това беше само началото.“ Жлъчка се надигна в гърлото му.
„Вси светии и майките им! — помисли си той. — Иска да изреже сърцето ми от гърдите.“
Сети се за Дуняша, една от най-талантливите наемни убийци в целия свят, създание без съвест и милост… а Привидението я надви. Може би наистина имаше свръхестествени способности.
„Алби!“
Излетя през вратата в коридора, покрай пазачите, които още стояха на пост. Те се стреснаха от появата му, наскачаха, но той ги подмина и продължи на бегом към детската. „Моля те — повтаряше си мълчаливо той, — моля те, моля те, моля те!“
Отвори вратата. Светлината от коридора се разля по леглото. Алби спеше по хълбок с палец в устата. Пека се подпря на касата, стиснал окървавената си риза. Краката му се подкосиха от облекчение. А после видя играчката, която синът му държеше в съня си. Лъвчето беше изчезнало. Вместо него Алби стискаше врана с черни криле.
Пека се дръпна като ужилен, сякаш синът му гушкаше не играчка, а голям паяк с космати крака.
Затвори внимателно вратата и тръгна обратно по коридора.
— Изритайте Шей и Гериган от леглата — каза той.
— Какво е станало? — попита Доти. — Да извикам ли лекар?
— Кажи им да стягат багажа. И да съберат колкото налични пари имаме.
— Защо, къде ще ходим?
— Колкото се може по-далече.
Ролинс затръшна вратата на спалнята. Отиде при прозореца и разтърси за проба решетките. Не помръдваха. Видя отражението си в тъмното стъкло и не се позна. Кой беше този човек с оредяваща коса и уплашени очи? До неотдавна отвръщаше на заплахите с високо вдигната глава и оръжие в ръцете. Какво се бе променило? Времето ли го е направило мекушав? Не, осъзна той, не времето, а успехът. Свикнал бе да успява, да живее в лукс, да се радва на постиженията си.