Матиас ги чакаше при един тъмен вход край Ханделканал.
— Чисто ли е? — попита Каз.
— Чисто е — отвърна високият фйерданец. — Лампите на последния етаж в къщата на Смеет угаснаха преди повече от час, но не знам дали прислугата е заспала.
— Държи само камериерка и готвачка, които си тръгват вечер — рече Каз. — Прекалено е стиснат за денонощна прислуга.
— Как е…
— Нина е добре. Йеспер е добре. Всички са добре, освен мен, защото аз си имам работа с банда бавачки, които само мрънкат и кършат пръсти. Остани на пост.
Вилан погледна извинително Матиас и вдигна рамене — фйерданецът изглеждаше готов да разбие черепа на Каз в най-близката стена, — после ускори крачка да настигне Каз. Домът на Смеет му служеше и за канцелария, намираше се на тъмна уличка, където рядко минаваха пешеходци. Лампите покрай канала бяха запалени, тук-там в прозорците на къщите горяха свещи, но след десет камбани повечето почтени обитатели на квартала вече бяха в леглата си.
— И просто ще влезем през предната врата?
— Използвай очите си, вместо да плещиш постоянно — рече Каз. Шперцовете вече проблясваха в ръцете му.
„Гледам аз“ — помисли си Вилан. Само дето не беше съвсем вярно. Да, забелязал бе пропорциите на сградата, наклона на покрива и разцъфтяващите рози в сандъчетата на прозорците. Но не беше погледнал на къщата като на загадка. Лесна загадка, призна си той с известно смущение. В Зелвер живееха заможни хора, но не и истински богаташи. Квартал на добри занаятчии, книжари и адвокати. Къщите бяха хубави и чисти, с изглед към широкия канал, но и доста нагъсто, без частни градини и кейове. За да влязат през някой прозорец на горните етажи, с Каз трябваше да проникнат в съседна къща и да отворят две ключалки вместо една. По-добре да рискуват през предния вход, все едно се прибиращ в собствения си дом след дълъг ден, нищо че Каз държеше шперцове, а не ключове.
„Използвай очите си.“ Само че Вилан предпочиташе да не гледа на света като Каз. И получеха ли си най-после парите, повече никога нямаше да му се наложи.
След има-няма секунда Каз натисна дръжката и вратата се отвори. Моментално се чу тропот на лапи по дюшемето и тихо ръмжене — глутница хрътки тичаше към вратата, белите им зъби синееха в тъмното, лай се зараждаше дълбоко в гърдите им. Но преди кучетата да осъзнаят, че не господарят им стои на прага, а двама натрапници, Каз захапа свирката на Смеет и я наду. Нина бе успяла да я свали от верижката, която адвокатът носеше на врата си, и я бе скрила под празната черупка на стрида в подноса, който Вилан беше отнесъл в килера на прислугата.
Никакъв звук не се чу откъм свирката… поне Вилан нищо не чу. „Няма да се получи“ — помисли си той. Вече си представяше как силни челюсти разкъсват гърлото му. Само че кучетата набиха спирачки и спряха на групичка, като се побутваха смутено.
Каз наду отново свирката — бузите му се издуваха в ритъма на нова команда. Кучетата се поуспокоиха и налягаха по пода с недоволно скимтене. Едно дори се търкулна по гръб.
— Де да можехме и хората да обучим толкова лесно — измърмори Каз и клекна да почеше кучето по корема. Ръката в черната ръкавица заглади късата козина. — Затвори вратата.
Вилан се върна да затвори, после облегна гръб на вратата и се взря разтревожено в разлигавените хрътки. Цялата къща миришеше на кучета, на влажна козина и топъл дъх, вонящ на прясно месо.
— Не обичаш животни? — попита Каз.
— Обичам кучетата — отвърна Вилан. — Но тези са големи като мечки.
Знаеше, че истинската загадка на тази къща беше затруднила сериозно Каз. Той можеше да отвори всяка ключалка с шперцовете си и да надхитри всяка алармена система, но кръвожадните хрътки на Смеет се оказаха проблем. През деня ги държаха в кучкарника, но след залез-слънце ги пускаха да обикалят на воля из цялата къща, докато семейството на Смеет спеше спокойно в богато обзаведените стаи на третия етаж — там стълбището беше преградено с метална вратичка, така че кучетата да не влизат. Смеет лично ги разхождаше покрай Ханделканал, подтичваше след тях като тантуреста шейна.
Нина беше предложила да сложат нещо в храната на кучетата. Смеет ходеше всяка сутрин в месарницата да избира мръвки за безценната си глутница и лесно можеха да сменят пакетите. Само че Смеет искаше зверовете да са гладни през нощта, затова ги хранеше сутрин. Щеше да забележи, ако домашните му любимци изкарат деня в безпаметен сън и току-виж останал у дома да се грижи за тях, вместо да отиде на Източната, а това беше риск, който отрядът на Каз не можеше да поеме. Смеет трябваше да прекара вечерта в Облачния клуб и още по-важно — да не заподозре нищо нередно, когато се прибере у дома. От това зависеше животът на Иней.