Тя плаче, а е трудно човек да плаче така, с тиксо, което държи устните затворени, дави се, кашля, ала е трудно и да кашля, задушава се, очите й се наливат със сълзи. Усеща позив за повръщане, стомахът й се преобръща. Устата й се изпълва с жлъчен сок, който е принудена да преглътне. Това й отнема адски много време. Гнусно е.
Алекс се мъчи да диша, мъчи се да проумее, да анализира. Въпреки безнадеждността на положението се опитва да възвърне малко от спокойствието си. Хладнокръвието невинаги е достатъчно, ала без него сте обречени на гибел.
Алекс се опитва да се обуздае и да забави сърдечния си ритъм.
Да разбере онова, което се случи, и какво прави тук, защо е тук.
Да помисли. Боли я, но я притеснява и пикочният й мехур, напрегнат е, пълен. Никога не е била особено държелива в това отношение. Не й трябват и двайсет секунди, за да вземе решение, отпуска се и дълго пикае под себе си. Тази липса на задръжки не е провал, защото го прави по свой избор. Иначе дълго ще страда, ще се гърчи вероятно с часове и накрая пак ще стигне дотук. А като се има предвид ситуацията, съществуват достатъчно неща, от които да се бои, и желанието да се облекчи е ненужно изпитание. Само дето няколко минути по-късно й е още по-студено, виж, за това не беше помислила. Алекс трепери и вече не знае защо — от студ или от страх. Вижда отново две картини: мъжът в метрото, в дъното на вагона, който й се усмихва, и лицето му, докато я притиска до себе си, точно преди да я блъсне във фургона. Наистина я заболя, когато падна.
Внезапно в далечината щраква и изкънтява метална врата. Алекс моментално спира да плаче, застава нащрек, напряга се и едва не изпада в нервна криза. След това с извъртане на хълбоците отново ляга настрани и затваря очи, готова да поеме първия удар, защото той ще я бие, затова я е отвлякъл. Престава да диша. Чува как мъжът се приближава със спокойна, тежка стъпка. Най-сетне спира пред нея.
През миглите различава обувките му, груби, добре лъснати. Не казва нищо. Стои надвесен над нея, без дума да изрече, и дълго остава така, сякаш бди над съня й. Тя най-сетне се решава, отваря очи и ги вдига към него. Ръцете му са на гърба, главата наклонена, по лицето му не пробягва никакво изражение, просто стои наведен над нея, като над… нещо си. Гледана отдолу, главата му е впечатляваща, черните гъсти вежди хвърлят сянка и отчасти закриват очите му, но най-вече изпъква челото, широко, сякаш е втасало. Това му придава вид на умствено изостанал, примитивен. Опърничав. Търси думата. Не я намира.
Алекс би искала да каже нещо. Тиксото й пречи. Във всеки случай единственото, което щеше да й дойде, е: „Умолявам ви…“. Чуди се какво ли би могла да му каже, ако я отвърже. Би желала наистина да е нещо друго, не само хленч, ала нищо не й минава през главата, нищичко, нито въпрос, нито молба, нищо освен циврене. Думите й убягват, умът на Алекс се е вцепенил. В съзнанието й смътно пулсира единствено това: той я отвлече, върза я, хвърли я тук, какво ли се кани да прави с нея?
Тя се разплаква, не успява да се сдържи. Мъжът се отдалечава, без да продума. Отива до единия ъгъл на помещението. С широк жест отгръща някакво платнище, но не й е възможно да види какво има под него. И все това несъзнателно заклинание: направи така, че да не ме убие.
Мъжът стои с гръб, приведен, и дърпа заднешком нещо тежко с две ръце, дали е някаква щайга, която стърже по бетонния под. Той е с тъмносив брезентов панталон и широк, раздърпан раиран пуловер, който сякаш носи от години.
След няколко метра спира да дърпа, вдига очи към тавана, все едно се цели, застива така, с ръце на кръста, като че ли се чуди откъде да започне. Накрая се обръща.
Гледа я. Приближава, навежда се, опира коляно в лицето й, протяга ръка и рязко срязва тиксото, което сковава глезените й. После голямата му ръка хваща края на тиксото до крайчето на устните и тегли грубо. Алекс изкрещява от болка. Той я изправя с една ръка. Наистина не е кой знае колко тежка, но с една ръка! Обзема я отмала, която залива цялото й тяло, кръвта й се качва в главата и тя отново започва да се олюлява.
Челото й стига до гърдите на мъжа. Държи я здраво за рамото, обръща я. Няма време да поеме дъх, когато той с рязко движение срязва вървите на китките й.
Тогава Алекс събира цялата си смелост и без да разсъждава, произнася думите, които й идват:
— Много ви… м… моля…