Госпожа Прево най-сетне преглъща слюнката си.
— Кажете ми, госпожо Прево… От колко време сте болногледачка?
Тома Васьор навежда глава съсредоточен. Изслушал е заключенията от аутопсията в пълно мълчание. Сега гледа Луи, който му ги е прочел и ги е коментирал. И тъй като нищо не следва:
— Вашата реакция? — пита Луи.
Васьор разперва ръце.
— Това е много тъжно.
— Били сте в течение.
— Алекс — изрича с усмивка — нямаше никакви тайни от големия си брат.
— Тъй че ще можете да ни осветлите какво се е случило, нали?
— За жалост, не. Тя ми е споменавала, но нищо повече, нали разбирате, това са интимни неща… Говореше с недомлъвки.
— Значи, нищо не можете да ни кажете?
— Уви…
— Никаква информация…
— Никаква.
— Нищо по-точно…
— Не.
— Никаква хипотеза…
Тома Васьор въздъхва.
— Да речем, предполагам, че… Някой малко се е изнервил. Огромен гняв.
— Някой… И не знаете кой?
Той се усмихва.
— Никаква идея.
— Значи, разгневен „някой“, казвате. И по какъв повод?
— Нямам представа. Само това подразбрах.
Сякаш досега предпазливо е опитвал температурата на водата и в крайна сметка я намира по свой вкус.
Ченгетата не са агресивни, нямат нищо срещу него, никакви доказателства, ето какво изразяват лицето и държанието му.
Във всеки случай предизвикателството му е в природата.
— Знаете ли… Понякога Алекс можеше да бъде много мъчна.
— Как така?
— Ами имаше едно характерче… Видите ли, лесно се надуваше. — И тъй като никой не подема, Васьор не е сигурен, че са го разбрали. — Искам да кажа, че с този тип момичета неминуемо кипваш повече или по-малко. Сигурно заради липсата на баща, но си беше… доста опърничава. Всъщност мисля, че не обичаше авторитетите. И от време на време нещо я прихващаше, отсичаше „не“ и човек не можеше да измъкне нищо от нея.
Те имат усещането, че Васьор по-скоро преживява някаква сцена, отколкото да я разказва. Леко повишава глас:
— Такава си беше Алекс. Внезапно, без да проумяваш защо, вече бе набила спирачката. Кълна се, умееше истински да вбесява.
— Това ли се случи? — пита Луи със слаб, едва доловим глас.
— Не знам нищо — отвръща Васьор прилежно. — Не съм бил там. — И се усмихва на полицаите. — Казвам само, че Алекс беше точно такъв тип момиче, на което накрая му се случва нещо подобно. Инати се като магаре… Най-сетне човек губи търпение, нали разбирате…
Арман, който цял час не е проронил дума, стои вкаменен.
Луи е бял като платно и е изгубил малко от хладнокръвието си. При него това приема изключително цивилизовани форми.
— Но… тук не говорим за обикновено пошляпване, господин Васьор! Говорим… за изтезания, за варварство спрямо момиче на няма и петнайсет години, което е било принуждавано да проституира с възрастни мъже!
Набляга на всяка дума, на всяка сричка. Камий знае до каква степен е разтърсен. Ала Васьор, вече овладял се напълно, го кара да изпие чашата докрай и е решен да му се качи на главата:
— Ако хипотезата ви за проституцията е правилна, бих казал, че това са рисковете на професията…
Този път Луи е изгубен. Търси с поглед Камий, а Камий му се усмихва. Той по някакъв начин е минал от другата страна. Кимва, сякаш разбира, сякаш споделя заключението на Васьор.
— А майка ви беше ли в течение? — пита.
— За какво? О, не! Алекс не искаше да й досажда с тези дребни момичешки истории. Пък и майка ни си имаше други грижи… Не, тя никога не узна.
— Жалко — продължава Камий, — можела е да даде добър съвет. Като болногледачка, искам да кажа. Би могла примерно да вземе неотложни мерки.
Васьор само поклаща глава с фалшиво съжаление.
— Какво да правим… — казва примирено. — Няма как да върнем събитията.
— А когато научихте какво се е случило с Алекс, не изпитахте ли желание да подадете жалба?
Той поглежда изненадано Камий.
— Ами… срещу кого?
Камий чува: „За какво?“.
58
Седем вечерта е. Светлината е намаляла толкова коварно, че никой не си е дал сметка как от известно време си говорят в полумрак, който придава на този разпит нещо нереално.