— Но… кой?
— Ами, господин Васьор, за да бъда напълно честен, мислим, че сте вие.
— Какво?
Той се е изправил. И крещи.
— Съветвам ви да седнете.
Трябва му доста време, ала все пак сяда. На крайчеца на стола. Готов да се развихри отново.
— Става дума за сестра ви, господин Васьор, и разбирам до каква степен всичко това е болезнено за вас. Но ако не се боях, че ще нараня вашата чувствителност, навлизайки в технически подробности, бих казал, че хората, които се самоубиват, си избират начин. Хвърлят се през прозореца или си режат вените. Понякога се осакатяват, понякога гълтат хапчета. Ала рядко правят и двете.
— Какво общо имам аз с всичко това?
Вече не става дума за Алекс, долавя се по настойчивостта в гласа му. Поведението му се люшка между неверие и негодувание.
— Как така? — недоумява Камий.
— Ами да, какво ме засяга това?
Камий гледа Луи и Арман с безпомощния вид на човек, който не вярва, че ще го разберат, после пак се обръща към Васьор.
— Ами засяга ви заради отпечатъците.
— Отпечатъци ли, какви отпечатъци? А, как…
Прекъсва го телефонен звън, но той не спира. Докато Камий вдига и отговаря, пита Арман и Луи:
— А? Какви отпечатъци?
Луи прави физиономия, сякаш също нищо не проумява и се чуди. Арман пък е другаде. Съсредоточено обезкостява три фаса върху бял лист, за да сглоби една нова цигара, и дори не го поглежда.
Тогава Васьор се обръща към Камий, който, все така на телефона, със зареян през прозореца поглед слуша вглъбено своя събеседник. Васьор като че пие мълчанието му и мигът изглежда безкраен. Накрая Камий затваря и вдига поглед към него: докъде бяхме стигнали?
— Какви отпечатъци? — пита отново Васьор.
— А, да… Първо отпечатъците на Алекс — казва Камий.
Васьор подскача.
— Е, какво отпечатъците на Алекс?
Вярно, че посланията на Камий невинаги са лесни за разбиране.
— В нейната стая — разсъждава Васьор — нейните отпечатъци са нещо нормално, или не?
И се изсмива прекалено силно. Камий пляска с ръце, напълно съгласен с тази забележка.
— Именно — потвърждава той и спира да ръкопляска. — А почти няма такива!
Васьор усеща, че му се е появил някакъв проблем, ала не му е съвсем ясно какъв.
Камий възприема милозлив тон и му се притичва на помощ:
— Намираме твърде малко отпечатъци на Алекс в стаята й, разбирате ли? Според нас някой е искал да изтрие собствените си следи, а заедно с това е изтрил и много от тези на Алекс. Не всичките, но все пак… Някои са доста красноречиви. Тези на дръжката на вратата примерно. Дръжката, която би трябвало да е използвал онзи, който евентуално е влязъл при Алекс…
Васьор запаметява и не знае на кой бог да се моли.
— Е, господин Васьор, човек, който се самоубива, не трие собствените си отпечатъци, това е безсмислено!
Образи и думи се блъскат, Васьор преглъща слюнката си.
— Затова — заявява Камий — мислим, че е имало някой в стаята на Алекс в момента на смъртта й.
Камий оставя време на Васьор да смели информацията, но като гледа изражението му, ще му трябва повечко.
Камий става назидателен.
— По отношение на отпечатъците, бутилката с уиски също поражда много въпроси. Алекс е изгълтала към половин литър. Алкохолът мощно подсилва въздействието на барбитуратите и това е почти сигурна смърт. Е да, обаче бутилката е била грижливо избърсана (открихме по нея нишки от тениска, захвърлена на креслото). Още по-странно е, че отпечатъците на Алекс, които все пак са останали, са буквално смачкани, сякаш някой е хванал ръката й и със сила я е долепил до бутилката. По всяка вероятност постмортем. За да ни накара да смятаме, че тя я е държала сама. Какво ще кажете?
— Ама… Нищо не казвам, какво мога да знам аз!
— О, напротив! — възкликва Камий с оскърбен тон. — Би трябвало да знаете, господин Васьор, тъй като сте били там!
— Няма такова нещо! Не съм бил в стаята й! Вече ви обясних, прибрах се у дома!
Камий стъкмява съвсем кратък миг мълчание. И доколкото ръстът му го позволява, се надвесва над Васьор.