— Щом не сте били там — пита той със спокоен глас, — как ще коментирате това, че открихме ваши отпечатъци в стаята на Алекс, господин Васьор?
Васьор направо застива. Камий се отдръпва със стола си.
— Именно понеже открихме ваши отпечатъци в стаята, където е настъпила смъртта й, смятаме, че сте убили Алекс.
У Васьор един звук спира някъде между стомаха и гърлото като плаваща запетая.
— Не е възможно! Не съм влизал в тази стая. Отпечатъците ми… И къде по-точно?
— По тубичката с барбитурати, които са послужили за убийството на сестра ви. Сигурно сте пропуснали да ги изтриете. Навярно от вълнение.
Главата му се клати като на петел, а думите напират. Внезапно започва да крещи:
— Знам! Видях тази туба! Розовите хапчета! Пипнах я! С Алекс!
Посланието е доста объркано. Камий смръщва вежди. Васьор преглъща, мъчи се да изложи нещата спокойно, ала напрежението и страхът му пречат. Затваря очи, стиска юмруци, поема голяма глътка въздух, съсредоточава се, доколкото може. Камий го насърчава и прави жест с глава, сякаш иска да му помогне да се изрази.
— Когато се видяхме с Алекс…
— Да?
— … последния път…
— Кога по-точно?
— Вече не знам, поне преди три седмици, може би и месец.
— Добре.
— Тя извади тази туба!
— Аха! И къде беше това?
— В едно кафене до моята работа. „Модерн“.
— Много добре, обяснете ни, господин Васьор.
Той издишва. Най-сетне се е отворила пролука! Сега ще потръгне. Той ще обясни, съвсем просто е, и ще им се наложи да се съгласят. Тази история с лекарството е толкова глупава. Не може върху нея да се строи обвинение. Опитва се да не избързва, но гърлото му е свито. Произнася отчетливо всяка дума:
— Приблизително преди месец. Алекс пожела да се видим.
— Пари ли искаше?
— Не.
— А какво?
Васьор не знае. Всъщност не му казала, срещата им приключила бързо. Алекс си поръчала кафе, а той бира. И в този момент тя извадила тубата с лекарството. Васьор я попитал какво е това, да, признава си, че бил малко раздразнен.
— Като я гледах да се тъпче с тези гадости…
— Разбира се, притеснявали сте се за здравето на сестра си…
Той се прави, че не схваща намека, старае се, иска да се измъкне.
— Взех тубата, взех я в ръка! Затова върху нея има мои отпечатъци!
Странното е, че полицаите не изглеждат убедени. Изчакват, като че залепени за устните му, сякаш трябва да последва продължение, сякаш не бе казал всичко.
— За какво лекарство ставаше дума, господин Васьор?
— Не погледнах името! Отворих тубата, видях розови хапчета, попитах я какво е и толкова.
Внезапно отпускане у тримата полицаи. Изведнъж случаят добива нова светлина.
— Ясно — казва Камий, — сега разбирам. Не е същата туба. Алекс е нагълтала сини хапчета. Няма нищо общо.
— И какво променя това?
— Че несъмнено не е същата туба.
Васьор отново е превъзбуден. Следва яростно: „не, не, не!“, с показалец във въздуха, думите се изливат.
— Няма да издържи тая работа, няма да издържи!
Камий се изправя.
— Да преговорим, искате ли?
Брои на пръсти.
— Разполагате с мощен мотив. Алекс ви е шантажирала, вече ви е била измъкнала двайсет хиляди евро и вероятно се е канела да ви иска още, за да може да се оправи в чужбина. Разполагате с много лошо алиби, лъжете жена си за естеството на обаждането, което получавате. Твърдите, че сте чакали на място, където никой не ви е видял. След това си признавате, че сте отишли при Алекс в хотела й, пък и имаме двама свидетели, които го потвърждават.
Камий оставя Васьор да осъзнае широтата на проблема, който се очертава.
— Това не са доказателства!
— Но са мотив, липса на алиби и присъствието ви на местопрестъплението. Ако добавим, че Алекс е свирепо удряна по главата, изтритите отпечатъци и наличните ваши… Започва да става много…
— Не, не, не, не, няма да е достатъчно!
Ала колкото и енергично да размахва пръст, дълбоко в тази демонстративна увереност се долавя въпрос. Вероятно затова Камий добавя:
— Открихме и ваша ДНК, господин Васьор.
Вцепенението е пълно.
— Косъм, намерен на пода до леглото на Алекс. Опитали сте се да заличите следите, само че не сте свършили домакинската работа съвсем прецизно.