Арман окръгля устни, чак изтървава дървената клечка за зъби, която смуче, и поглежда чека.
— А, не, Камий — казва, леко обиден. — Подаръкът си е подарък.
Камий се усмихва. Кимва. Пристъпва от крак на крак. Рови из чантата си, намира снимката на автопортрета и му я подава. Арман я грабва.
— О, много мило, Камий. Наистина мило!
Той е искрено доволен.
Льо Ген е застанал две стъпала по-долу от Камий. Отново е студено, късно е, сякаш по-рано дошла зимна нощ.
— Добре, господа… — казва съдия-следователят и протяга ръка на дивизионния.
След това слиза едно стъпало и подава ръка на Камий.
— Комисар Верховен…
Камий му стисва ръката.
— Господин Васьор ще говори за машинация, господин съдия. Заканва се, че „ще изиска истината“.
— Да, и аз така подочух — отвръща съдията.
За миг изглежда вглъбен в тази мисъл, после се размърдва:
— Е, истината, истината… Кой може да каже кое е истина и кое не е, комисар Верховен? Най-важното за нас не е истината, а справедливостта, нали така?
Камий се усмихва и кимва.