И Камий мислено се насочва към похитителя.
Човек може да убие по много начини и по много причини, но всички похищения си приличат. И едно е сигурно: за да отвлечеш някого, трябва да си набрал скорост. Разбира се, би могъл да го сториш и под напора на внезапно вдъхновение или мигновен гняв, ала това става рядко, пък и е обречено на бърз провал. В по-голямата част от случаите извършителят се организира, замисля деянието, внимателно се подготвя.
Статистиката не е благоприятна, от решаващо значение са първите часове, после шансовете за оцеляване рязко намаляват. Един пленник е голямо бреме и на човек скоро му се прищява да се отърве от него.
Луи се прицелва в първия възможен. Обажда се на всички шофьори, които са били дежурни между деветнайсет и двайсет и един и трийсет. Събужда ги един по един.
— Шофьорът на номер 88, който е правел последен курс — съобщава той на Камий, като закрива слушалката с ръка. — Около двайсет и един часа. Помни някакво момиче, което се затичало да хване автобуса, а сетне се отказало.
Камий оставя молива и вдига глава.
— На коя спирка?
— Институтът „Пастьор“.
Тръпки по гръбначния стълб.
— Защо я помни?
Луи предава въпросите.
— Красавица — казва, обръщайки се към Камий.
И отново закрива слушалката с ръка.
— Истинска красавица.
— Аха…
— Сигурен е и за часа. Махнали си, тя му се усмихнала, той й рекъл, че това е последният автобус за вечерта, но предпочела да тръгне пеша по улица „Фалгиер“.
— По кой тротоар?
— Десният в посока надолу.
Значи, насам.
— Описание?
Луи се опитва да уточни, ала без особен резултат.
— Смътно, твърде смътно.
Такъв е проблемът с наистина красивите момичета: човек е в плен на чара им и не ги оглежда. Единственото, което си спомня, са очите, устата, задникът или и трите заедно, но да е забелязал с какво е била облечена… Това е слабото място на свидетелите мъже, жените са по-обстоятелствени.
Камий предъвква подобни мисли до късно през нощта.
Към два и половина онова, което би могло да се направи, е вече сторено. Сега остава надеждата бързо да се случи нещо, за да им подаде края на някаква нишка, искане за откуп, което да им отвори нова перспектива. Или откриването на тяло, което да затвори всички останали.
Някакъв знак, за нещо да се хванат.
Най-спешното, ако успеят, е, естествено, да идентифицират жертвата. За момента централата е категорична: нито един сигнал за изчезване, който да се върже с тази жена.
Нищо в околностите на мястото на отвличането.
А вече са минали близо шест часа.
5
Сандъкът е с пролуки. Дъските са на по десетина сантиметра една от друга и съвсем ясно се вижда какво има вътре. Засега нищо, празен е. Мъжът е сграбчил Алекс за рамото, стиска я с невероятна сила и я влачи към сандъка. След това се извръща и се държи, сякаш нея я няма. Всъщност бормашината е електрическа отвертка. Отвинтва една дъска от капака, после втора. Стои наведен и с гръб към нея. Дебелият му червендалест врат с капчици пот… Неандерталец, това минава през ума на Алекс.
Тя е права, точно зад него, гола, с една ръка пред гърдите, а другата като раковина на пубиса, защото все още се срамува, дори в подобно положение, като помисли човек — луда работа. Тресе се от студ от глава до пети и чака напълно безучастно. Би могла да се опита да направи нещо. Да се нахвърли върху него, да го удари, да бяга. Складът е пуст и огромен. Там, пред тях, на петнайсетина метра има някакъв отвор, като грамадна дупка, вероятно помещението някога се е затваряло с големи плъзгащи се врати, но днес те са изчезнали. Докато мъжът развинтва дъските, Алекс се мъчи да включи машинката на мозъка си. Да избяга ли? Или да го удари? Да пробва да му измъкне бормашината? Какво ли ще стори той, след като разкове сандъка? Ще я накара да пукне, каза, ала какво точно значи това? Как ли възнамерява да я убие? Тя си дава сметка за плашещия път, който мозъкът й е изминал само за няколко часа. От „Не искам да умра“ е стигнала до „Дано го направи бързо“. В мига, в който го осъзнава, се случват две събития. Първо, в главата й проблясва една проста, упорита, инатлива мисъл: не се поддавай, не се оставяй, опълчи се, бори се. А после мъжът се обръща, слага отвертката до себе си и протяга ръка да я хване за рамото. И тогава неведомо решение експлодира в главата й като внезапен балон и тя хуква към отвора в другия край. Той се обърква от бързината, не е имал време дори да мръдне. За части от секундата Алекс прескача сандъка и тича, все така боса, толкова бързо, колкото може. Край на студа, на страха, онова, което я движи, е желанието да избяга, да се махне оттук. Подът е леден, корав, хлъзгав от влагата, грапав бетон, но тя не усеща нищо, буквално засмукана от собствения си бяг. От дъжда всичко е подгизнало и краката й мятат пръски, докато прекосява големите локви застояла вода. Не се обръща, повтаря си „бързо, бързо, бързо“ и не знае дали мъжът се е втурнал подир нея. Ти си по-бърза. Това е сигурно. Той е стар и тежък, ти си млада и тънка. Ти си жива. Алекс стига до отвора, едва-едва забавя своя бяг, колкото да зърне вляво, в дъното, друг, подобен на този, през който е минала току-що. Всички помещения са еднакви. Къде ли е изходът? Мисълта, че ще напусне сградата съвсем гола и ще излезе така на улицата, не й минава през ум. Сърцето й шеметно бие. Умира от желание да се обърне, да прецени преднината, която е спечелила пред мъжа, ала най-вече умира от непреодолима потребност да се измъкне оттук. Трето помещение. Този път се спира, останала без дъх, и за малко да се строполи на място, не, не може да повярва. Отново хуква, но вече сълзите напират в очите й, ето я пред отвора, дето би трябвало да извежда навън.