Зазидан.
Големи червени тухли, по които се стича циментът, който ги споява, незагладен, просто нахвърлян на две на три, за да запълни дупките.
Алекс опипва влажните тухли. Пленница е.
Студът внезапно се стоварва върху нея, тя блъска с юмрук по тухлите и започва да пищи, дано я чуе някой от другата страна. Пищи, не намира думи. Пуснете ме да изляза. Моля ви. Блъска силно, ала е изтощена, прилепя се изцяло до стената, като до дърво, сякаш иска да се слее с нея.
Вече не пищи, не й е останал глас, само една заседнала в гърлото молба. Хълца безмълвно и стои така, прилепена до стената като афиш. След това внезапно се вцепенява, защото усеща присъствието на мъжа точно зад нея. Не се е разбързал, съвсем спокойно е дошъл и тя чува приближаващите се стъпки, не помръдва, стъпките застиват. Той не казва нито дума, сграбчва я за косата, това му е номерът, за косата. Цяла шепа, пълна шепа, и дръпва грубо. Тялото й полита назад, Алекс пада тежко по гръб и сподавя вика си. Би се заклела, че е парализирана, и започва да стене, но той е решил да не я оставя тук. Забива й шут в ребрата и понеже не се размърдва достатъчно бързо, й бие още един, по-силен. „Мръсница…“ Алекс пищи, знае, че това няма да спре, и събира всичките си сили, за да се свие на топка. Не е познала. Той ще удря, докато не се подчини, и сега отново я ритва с върха на обувката, този път в бъбреците. Тя изкрещява от болка, опира се на лакът и вдига ръка в знак на капитулация, а жестът й казва ясно: престанете, ще сторя каквото искате. Мъжът не помръдва, чака я. Ето, Алекс се изправя, олюлява се, търси посоката, плете крака, едва не пада, пристъпва напред на зигзаг. Не върви достатъчно чевръсто, та той я ритва в задника и тя пада по корем няколко метра по-натам, ала пак става с колене целите в кръв и крачи, вече по-бързо. Край, няма какво повече да иска. Алекс се предава.
Върви към първото помещение, минава през отвора, сега е готова. Напълно изцедена. Стига до големия сандък и се обръща към него. Ръцете й се поклащат, ни следа от свян. Той също не помръдва. Какво беше казал последно, последните му думи? „Ще гледам как ще пукнеш, курво мръсна.“
Мъжът гледа сандъка. Алекс също го гледа. Това е точката на невъзвратимост. Онова, което тя направи, онова, което приеме, ще бъде безвъзвратно. Непоправимо. И никога повече не ще може да се върне назад. Дали ще я изнасили? Или ще я убие? Ще я убие преди или след? Дали ще я мъчи дълго? Какво ли иска този мълчалив палач? Ще получи отговорите след няколко минути. Остава само една загадка.
— Ка… Кажете ми… — умолява Алекс. И прошепва, сякаш търси да чуе някаква тайна: — Защо? Защо мен?
Мъжът сбърчва вежди като човек, който не разбира нейния език и се опитва да отгатне смисъла на въпроса й. Тя машинално протяга ръка назад и пръстите й докосват грапавото дърво на сандъка.
— Защо мен?
Той бавно се усмихва. Тези несъществуващи устни…
— Защото точно теб искам да гледам как ще пукнеш, курво мръсна.
Тон, с какъвто се изрича нещо очевидно. Изглежда убеден, че е отговорил съвсем ясно.
Алекс затваря очи. Сълзите й рукват. Би желала да види отново живота си, но нищо не изплува, вече не пръстите й докосват дървото, а цялата й длан, с която се държи да не падне.