И тъй, господин Бертиняк помага на полицията. Няма никакъв проблем да се вдигне и да отвори на комисар Верховен в три и половина през нощта.
Не е злопаметен, аптеката „Бертиняк“ е била обирана пет пъти. На нарастващото настървение на дилърите той отговаря с технология. Всеки път купува нова камера. Днес има пет — две отвън, останалите вътре. Записите се пазят по двайсет и четири часа и щом този срок изтече, се изтриват автоматично. Господин Бертиняк истински обича оборудването си. Не иска официална заповед, за да направи демонстрация на техниката, напротив, щастлив е. Достатъчни са няколко минути, за да се покаже онзи участък от задънената улица, който камерата обхваща, а то не е кой знае колко, само долната част на спрелите до тротоара коли и гумите. И в двайсет и един часа и четири минути пристига бяла камионетка, която паркира и се изтегля напред достатъчно, за да може шофьорът да следи движението по улица „Фалгиер“. Онова, което много би искал Камий, е не само теорията му да се потвърди (не че и това не му е по сърце, обожава да е прав), ала би желал и да се вижда малко повече, защото на кадъра, стопиран от господин Бертиняк, колата се свежда до долната част на каросерията и предните гуми. Сега вече знаят нещичко за начина и часа на отвличането, но не и за похитителя. На лентата не се случва нищо, просто отчайващо. Нищо. Спират.
И все пак Камий не се решава да си тръгне. Защото е изнервящо похитителят да ти е под носа и тази камера, дето така глупаво заснема някаква подробност, за която никой пет пари не дава… В двайсет и един и двайсет и седем камионетката излиза от задънената улица. И именно в този миг се получава прищракването.
— Ей тук!
Господин Бертиняк гордо играе ролята на студиен инженер. Връща назад. Тук. Приближават кадъра, постигат възможно най-голямо увеличение. Господин Бертиняк се развихря. В мига, когато камионетката потегля, в долната част на каросерията ясно се вижда, че е била несръчно пребоядисана, и все още се забелязват следи от букви отстрани.
Ала е невъзможно да се разчетат. Едва си личат, пък и са отрязани хоризонтално поради височината на екрана, толкова е полето на охранителната камера. Камий моли за хартиена разпечатка, аптекарят услужливо му дава флашка, на която записва целия филм. При максимален контраст излиза нещо, което прилича на морзово съобщение.
Долната част на каросерията се е отъркала някъде, различават се леки следи от зелена боя.
Работа за учените.
Камий най-сетне се прибира у дома.
Тази нощ го раздруса здравата. Изкачва стъпалата.
Живее на четвъртия етаж, но никога не ползва асансьора, въпрос на принцип.
Направиха каквото можаха. Онова, което следва, е най-страшно. Очакването. Някой да се обади за изчезнала жена. Може да отнеме ден, два или повече. А междувременно… Когато отвлякоха Ирен, я намериха мъртва за няма и десет часа. Сега е минало повече от половината от това време. Ако криминалистите бяха открили някаква улика, която наистина би могла да послужи, вече щяха да са наясно. Камий познава този тъжен и провлечен лайтмотив, лайтмотива на уликите, които трябва да се съпоставят, тази война на изтощение, която отнема адски много време и ви разбива нервите.
Той отново и отново прехвърля мислено цялата безкрайна нощ. Грохнал е.
Време, колкото да вземе душ и да изпие няколко кафета.
Не запази апартамента, в който живееха с Ирен, не пожела, мъчително би било да я открива навсякъде из къщи, оставането щеше да му коства излишно много усилия, които бе по-добре да вложи в друго. Камий се запита дали това, че продължи да живее след смъртта на Ирен, е въпрос на кураж и проява на воля. Как човек да устои сам-самичък, когато край него всичко рухва?
Имаше нужда да спре своето собствено сгромолясване. Усещаше, че този апартамент го дави в отчаяние, ала нямаше смелост да се изнесе.
Попита баща си (но точно той пък да отговори ясно на някакъв въпрос…), след това и Луи, който отвърна: „За да се хванеш, трябва да се пуснеш“. Това май беше от дао. Камий не бе сигурен, че е разбрал добре.
— Или „Дъбът и тръстиката“2, ако предпочитате.
Камий предпочиташе.
И веднага го продаде. От три години живее на Ке дьо Валми.
Влиза в апартамента. Дудуш мигом пристига. А, да, това също, Дудуш, дребна котка с тигрова шарка.
— Вдовец с котка — попита също Камий, — не смяташ ли, че май е клише? Дали не прекалявам, както винаги?
— Зависи си от котката, не е ли така? — отвърна Луи.