Сега са лице срещу лице на една и съща височина и могат да се гледат в очите. Той вади мобилния си. За да я снима.
Търси ъгъла, мести се, отстъпва назад, прави една, две, три… след това преглежда снимките, изтрива онези, дето не му харесват. Приближава се до стената, сандъкът се вдига още и ето че сега виси на два метра от пода.
Мъжът завързва въжето, видимо доволен от себе си.
Навлича сакото и се тупа по джобовете, за да се увери, че нищо не е забравил. Сякаш Алекс вече не съществува, той хвърля само бегъл поглед към сандъка. Удовлетворен от свършеното. Все едно излиза от къщи, за да иде на работа.
Тръгнал си е.
Тишина.
Сандъкът тежко се полюшва на края на въжето. Студено течение се завихря и на моменти облъхва и без това вкочаненото тяло на Алекс.
Сама е. Гола, затворничка.
И тогава внезапно разбира.
Това не е сандък.
Клетка е.
8
„Копеле…“
„Хайде сега, обиди…“, „Не забравяй, че съм ти началник!“, „Ти какво би направил на мое място?“, „Обогати си речника, ставаш досаден“. През годините дивизионен комисар Льо Ген е опитвал всичко или почти всичко. Вместо да повтаря непрестанно едно и също, предпочита да не отговаря. Това кара Камий внезапно да губи почва и той обикновено влиза в кабинета, без да чука, и просто се изтъпанчва пред своя шеф. В най-добрия случай дивизионният свива рамене примирено, в най-лошия свежда очи, уж съкрушен. Без нито една дума, като стара семейна двойка, а това си е пълен провал за мъже, които на петдесет години са ергени. Или поне без жена. Камий е вдовец. Льо Ген пък миналата година се разведе за четвърти път. „Странно е как все се жениш сякаш за една и съща жена“, му бе рекъл Камий. „Какво да ти кажа, когато човек си е създал навици… — отвърна Льо Ген. — Забележи, че никога не съм сменял и кума, винаги си ти!“ И добави троснато: „А и щом ще рискувам да сменя жената, поне да взема същата“, което показва, че на полето на примирението просто няма равен на себе си.
Първата причина Камий да не се нахвърли върху Льо Ген тази сутрин е, че вече не са им нужни думи, за да се разбират. Той оставя настрана дребната манипулация на дивизионния, който, естествено, би могъл да прати друг за това разследване, а се бе престорил, че няма никой под ръка. Онова, което притеснява Камий, е, че би трябвало да се усети веднага, но му бе убягнало. Странно е и направо казано съмнително. Втората причина е, че не е спал, гроги е и не може да пилее енергия, понеже му се налага да издържи още един дълъг ден, преди Морел да го смени.
Седем и половина сутринта. Уморени следователи влизат от кабинет в кабинет и се заговарят, врати се отварят, долитат подвиквания, в коридорите чакат сънени хора, полицията приключва една безсънна нощ като всяка друга.
Идва Луи. И той неспал. Камий бързо го оглежда. Костюм „Брукс Брадърс“, вратовръзка „Луи Вюитон“, обувки „Финсбъри“, всичко съвсем ненатрапчиво. За чорапите Камий не може да каже нищо, пък и какво ли разбира. Луи е много шик, ала макар и обръснат, не изглежда добре.
Стисват си ръцете като в обикновена сутрин, сякаш никога не са спирали да работят заедно. Откакто се срещнаха отново предната вечер, всъщност не са си говорили истински. Не са споменали нищо за последните четири години. Няма никаква тайна, не, просто смущение, болка, пък и какво ли има за казване пред такъв провал? Луи и Ирен много се обичаха. Камий си мисли, че Луи също се почувства отговорен за нейното убийство. Той не твърдеше, че мъката му е като на Камий, но изпитваше своя собствена. Това не са неща, за които може да се говори. И двамата бяха смазани от една и съща беда и тя пресуши думите им. Впрочем всички бяха като вкаменени, ала те трябваше да поговорят. Не се беше получило и постепенно продължиха да мислят един за друг, но престанаха да се виждат.
Първите изводи на криминалистите не са обнадеждаващи. Камий прелиства набързо доклада, като подава една по една страниците на Луи. Каучукът на гумите е най-разпространеният, с който са оборудвани пет милиона автомобила. Камионетката е най-обикновена. Колкото до последната вечеря на жертвата — прясна салата, червено месо, зелен боб, бяло вино и кафе…
Сядат пред голямата карта в кабинета на Камий. Телефонът иззвънява.
— А, Жан, тъкмо навреме — казва Камий.
— Да, пак добър ти ден — отвръща Льо Ген.
— Трябват ми петнайсетина полицаи.