— Невъзможно.
— Дай ми по-скоро жени. — Камий се замисля за няколко секунди. — Нужни са ми поне за два дни. Може и за три, ако не открием момичето дотогава. И още една кола. Не, две.
— Виж…
— И искам Арман.
— Да, това вече е възможно. Изпращам ти го веднага.
— Благодаря за всичко, Жан — казва Камий и затваря.
После се обръща към картата.
— Какво ще получим? — пита Луи.
— Половината от онова, което искаме. Плюс Арман.
Камий заковава поглед в картата. Ако вдигне ръце, най-много да стигне до шести район. За деветнайсети трябва да се покатери на стол. Или му е необходима показалка. Но с показалка е малко като преподавател. През годините е мислил за различни начини да борави с тази карта. Да я закачи по-ниско, да я сложи направо на пода, да я нареже на райони и да ги подреди в редичка… Не приложи нито един от тези варианти, защото, разрешавайки неговия проблем с ръста, те щяха да създадат затруднения на всички останали. Тъй че и тук, както у дома и в Института по съдебна медицина, Камий си има помощни средства. Същински експерт е по отношение на табуретките, столчетата и правите и сгъваемите стълби. За кабинета се е снабдил с тясна алуминиева стълбичка среден размер за папките, архивите, консумативите и техническата документация, а за картата на Париж — с табуретка за библиотека, модел, който е на колелца и сам се застопорява, щом човек се качи. Камий приближава и се покатерва. Взира се в осите, които се събират на мястото на похищението. Ще сформират екипи, за да обходят целия сектор, въпросът е докъде да ограничат периметъра на действие. Посочва един квадрат, внезапно поглежда към краката си, замисля се, обръща се към Луи и пита:
— Приличам на генерал тъпанар, не смяташ ли?
— Предполагам, че във вашата глава „генерал тъпанар“ е плеоназъм.
Шегуват се, а всъщност не се слушат. Всеки следва собствените си разсъждения.
— И все пак… — подхваща Луи замислено. — Нито една камионетка от този модел не е била открадната наскоро. Освен ако не е подготвял удара цели месеци, а да отвлече момичето със собствена кола би било странно, означава да поеме прекалено голям риск.
Глас зад тях:
— Може на тоя да му е куха тиквата…
Камий и Луи се обръщат. Арман.
— Ако му е куха тиквата, значи е непредвидим — казва Камий с усмивка. — И нещата ще станат още по-трудни.
Здрависват се. Арман е работил повече от десет години с Камий, от които девет и половина на негово подчинение. Той е плашещо слаб, тъжен на вид мъж, поразен от патологична стиснатост, разяла като гангрена целия му живот. Всеки миг от съществуванието на Арман е пропит от порив към пестеливост. Теорията на Камий е, че той се бои от смъртта. Луи, който е учил почти всичко, което човек изобщо може да учи, потвърди, че от психоаналитична гледна точка това е защитима теза. Камий беше горд, че е добър теоретик в една напълно непозната за него област. В професионално отношение Арман е неуморна мравка. Дайте му телефонния указател на който и да било град и след година вече ще е проверил всички абонати.
Арман винаги се бе отнасял към Камий с безгранично възхищение. В началото на кариерата им, когато разбра, че майка му е прочута художничка, възхищението му прерасна в плам. Събира вестникарски изрезки с материали, посветени на нея. В компютъра си има репродукции на всичките й произведения, които може да бъдат открити в интернет. След като пък научи, че ниският ръст на Камий е недъг, придобит заради пристрастеността й към тютюна, Арман беше разтърсен. Опита се да съвмести преклонението пред творец, чиято работа не разбира, но се възторгва от известността и славата, и негодуванието, което човек изпитва спрямо такава егоистка. Толкова противоречивите чувства разклатиха устоите на неговата логика. И, изглежда, още я търси. Ала това е по-силно от него и всеки път, щом в новините бъде споменато името на Мод Верховен, той ликува.
— Трябваше на теб да ти е майка — рече му един ден Камий, гледайки го изотдолу.
— Това е долно — промърмори Арман, който не е лишен от чувство за хумор.
Когато Камий бе сполетян от голямото нещастие, той също го посети в болницата. Изчакваше някой с кола да мине и да го откара, за да не плаща за транспорт, пристигаше с празни ръце, винаги под различен претекст, ала беше там. Положението на Камий го вълнуваше дълбоко. Мъката му беше искрена. Години работите с някого и накрая излиза, че изобщо не го познавате. Като се случи някакво произшествие, драма, дойде болест или смърт, чак тогава разбирате до каква степен онова, което знаете за човека, се свежда до оскъдна информация, плод на случайността.