Алекс оставя перуката. Без никаква причина ръцете й започват да треперят. Глупаво е.
Той я харесва, проследява я и си пробва късмета, няма да я нападне на улицата, я. Алекс тръсва глава, сякаш да внесе ред в мислите си, и когато пак поглежда към тротоара, мъжът е изчезнал. Тя се навежда встрани, надясно, след това наляво, но не, няма никой, изчезнал е. Облекчението, което изпитва, е леко пресилено. Повтаря си: „Та това е глупаво“, и все пак диша по-нормално. На прага на магазина не успява да се сдържи, спира и проверява отново. Сега пък за малко да й се види притеснително точно това, че го няма.
Алекс поглежда часовника си, а после небето. Времето е меко и остава почти час до края на деня. Не й се прибира. Трябва да мине през някоя бакалия. Опитва се да си спомни какво ли е останало в хладилника. По отношение на покупките е напълно нехайна. Вниманието й е насочено към работата, към комфорта (Алекс си пада малко нещо маниачка) и макар да не си признава, към дрехите и обувките. И чантите. И перуките. Би й се искало да е отправено повече към любовта, ала любовта остава встрани, това е злокобният килер на нейния живот. Беше се надявала, бе желала, а сетне се отказа. Днес вече не разсъждава на тази тема и мисли за нея колкото може по-малко. Само се стреми да не превръща съжаляването в ядене пред телевизора, да не дебелее и да не става размъкната. Всъщност, дори и необвързана, тя рядко се чувства сама. Има планове, които са й по сърце и структурират времето й. Любовта е пълен провал, но това е положението. А и не е толкова трудно, откакто започна да се готви да завърши живота си сама. Въпреки самотата Алекс се стреми да живее нормално и да открива различни удоволствия. Тази мисъл често й помага, мисълта, че си доставя дребни удоволствия и че и тя има право на тях, като всички други. Тази вечер например се кани да отиде да вечеря в „Мон Тонер“ на улица „Вожирар“.
Малко подранява. Идва за втори път. Първият път беше миналата седмица и тук, естествено, си спомнят за червенокосата красавица, която вечеря съвсем сама. Казват й „добър вечер“ като на редовна посетителка, сервитьорите се ръчкат с лакти и флиртуват леко недодялано с хубавата клиентка, а тя се усмихва и те я намират за наистина прелестна. Иска същата маса с гръб към терасата и с лице към салона и поръчва същата половин бутилка леденостудено елзаско. Следва въздишка — Алекс обича да яде, но трябва да внимава и честичко да си го повтаря. Теглото й е като йо-йо. Е, все още владее положението доста добре. Може да сложи десет, петнайсет килограма, да стане неузнаваема, а два месеца по-късно ето я отново с първоначалното й тегло. Ала след няколко години няма да успява да играе тази игра.
Изважда книгата си и моли за още една вилица, за да я държи отворена, докато вечеря. Както и предната седмица, срещу нея, малко вдясно, седи същият светлокестеняв мъж. Вечеря с приятели. Засега са само двама, но според дочутия разговор другите скоро ще се появят. Той я видя веднага, още с влизането й, а тя се прави, че не забелязва много-много настойчивите му погледи. И така ще бъде цяла вечер. Дори когато дойдат останалите приятели, дори когато се впуснат в онези вечни приказки за работа, за момичета, за жени и си заразказват всички истории, в които са герои, няма да спре да я гледа. На Алекс й се нрави това положение, ала не иска да го насърчава открито. Не е зле, около четирийсет — четирийсет и пет, сигурно е бил красавец, май пие повечко и лицето му изглежда трагично. Това лице предизвиква у Алекс вълнение.
Тя си пие кафето. Едно-единствено, ловко пресметнато отстъпление: поглед към мъжа на тръгване. Просто един поглед. Алекс го прави съвършено. Много е бегло, но действително изпитва болезнено вълнение, щом го зърне да спира върху нея изпълнен с желание поглед, и стомахът й се свива като някакво предизвестие, обещание за скръб. Алекс никога не си казва думите, истинските думи, когато се отнася за нейния живот, както тази вечер. Наясно е, че умът й се фиксира върху отделни образи, все едно филмът на живота: й се е разпокъсал и не й е възможно да се върне назад и да си разкаже наново историята, да открие думите. Следващия път, ако остане до по-късно, той сигурно ще стои отвън и ще я чака. Кой да знае? Всъщност знае. Алекс добре знае как се случват тези неща. Неизменно по почти един и същи начин. Запознанствата й с мъже никога не са водили до красиви истории, тази част от филма поне е гледала и я помни. Ами това е положението.