Понякога Арман е щедър, колкото и безумно да звучи. Разбира се, никога в парично изражение, не бива да му струва пари, но по негов си начин проявява великодушие. Ако това се кажеше в Криминалната, никой не би повярвал, и тези, от които бе вземал пари назаем десетки пъти, тоест всички, щяха да цвилят от смях.
Когато идваше в клиниката, Камий му даваше пари да му купи вестник, две кафета от автомата, списание. Арман задържаше рестото. И след посещението, като погледнеше през прозореца, го виждаше на паркинга да разпитва онези, които си тръгваха, дано открие някой, който да го закара близо до дома му, тъй че да продължи пеша.
Все пак малко боли, че отново са заедно след четири години. От първоначалния екип липсва само Малвал. Изхвърлен е от полицията. Месеци вися в предварителния арест. А в какво се е превърнал… Камий си мисли, че Луи и Арман сигурно се виждат с него от време на време. Самият той не е в състояние.
Тримата стоят пред голямата карта на Париж, не казват нищо и тъй като това започва да прилича на някаква тайна молитва, Камий нарушава мълчанието. Посочва картата.
— Така. Луи, да направим както говорихме. Водиш всички на място. Да претърсят.
Обръща се към Арман.
— А за теб, Арман — най-обикновена бяла камионетка, стандартни гуми, тривиална вечеря на жертвата, билет за метрото… Имаш богат избор…
Арман кимва в знак на потвърждение. Камий посяга към ключовете.
Остава да устиска още ден, до завръщането на Морел.
9
Първия път, когато той идва, сърцето на Алекс се преобръща. Чува го, защото не може да се обърне да го види. Стъпките му са тежки, бавни и кънтят като заплаха. Във всеки от изминалите мигове тя си е представяла появяването му, представяла си е как я изнасилва, бие, убива. Как клетката слиза надолу… Усещала е как мъжът я хваща за рамото, измъква я от затвора й, зашлевява я, поваля я, насилва я, прониква в нея, кара я да пищи, убива я. Както беше обещал. „Ще гледам как ще пукнеш, курво мръсна.“ Щом някой се отнася с една жена като с мръсна курва, той иска да я убие, нали така?
Още не се е случило. Не я докосва, може би иска първо да се наслади на очакването. Затварянето й в клетка бе с цел да я превърне в животно, да я унизи, да я опитоми, да й покаже кой е господарят. Затова я и би така свирепо. Такива мисли са я завладели и други, още по-ужасни. Да умреш не е малко. Но да очакваш смъртта…
Алекс все се зарича да отбелязва наум миговете, в които той се появява, ала ориентирите скоро се размиват. Сутрин, ден, вечер, нощ — всичко се слива в един времеви континуум, през който умът й все по-трудно намира пътека.
Когато идва, най-напред застава под клетката с ръце в джобовете, гледа я дълго, след това съблича коженото яке, сваля клетката до нивото на очите си, изважда телефона, прави една снимка, после се оттегля на няколко метра, там, където е складирал нещата си, десетина бутилки вода, найлонови торбички и хвърлените на пода дрехи на Алекс. За нея е тежко да е затворена и да вижда всичко това на една ръка разстояние. Той сяда. Нищо друго засега, просто я гледа. Човек би рекъл, че чака нещо, но не казва какво.
Сетне, по неизвестна за нея причина, решава да си тръгне, изправя се рязко, плясва се по бедрата, сякаш сам себе си да насърчи, вдига клетката, отправя й един последен поглед и си отива.
Не говори. Алекс му задава въпроси, не много, за да не го вбеси, той отвърна само веднъж, а през останалото време не продумва, сякаш дори не мисли за нищо, само я гледа. Всъщност нали си го каза: „Ще гледам как ще пукнеш“.
Позата й е буквално непоносима. Няма как да се изправи, клетката не е достатъчно висока. За лягане не е достатъчно дълга. За сядане капакът е твърде ниско. Живее прегъната, почти свита на кълбо. Болката скоро става нетърпима. Получава крампи, ставите се вдървяват, всичко се схваща, всичко отказва, без да броим студа. Цялото й тяло е вкочанено и тъй като не може да мръдне, кръвообращението й е забавено и към болката неминуемо се прибавят и проблеми с кръвното. Връщат се разни картини, схемите от курсовете й за медицинска сестра, атрофирани мускули, сковани, склерозирали стави, понякога й се струва, че присъства на разпадането на тялото си, сякаш е радиолог, че това тяло не е нейното, и разбира, че умът й се раздвоява — тя е някой, който е тук, и друг, дето го няма, който живее другаде, начало на лудост, която я дебне и която ще настъпи като механичен резултат от тази пъклена, нечовешка поза.