Много плака, ала сетне сълзите й секнаха. Спи малко, никога задълго, понеже мускулите й непрекъснато се схващат и я будят. Първите наистина болезнени крампи се появиха предната нощ, събуди се с писък — целият й крак бе пронизан от непоносим спазъм. За да се опита да го отпусне, заудря със стъпало по дъските колкото можеше по-силно, сякаш искаше да пръсне клетката. Крампата лека-полека утихна, но знае, че не е заради усилието й. Ще се върне, както отзвуча. Единственото, което постигна, е, че клетката се разклати. А започне ли веднъж, трябва доста време, за да се стабилизира. В един момент усети, че й се гади. Прекара цели часове в натрапчив страх от нови крампи. Наблюдава всяка част от тялото си, ала колкото повече мисли, толкова по-жестоко я боли.
В кратките мигове, в които спи, й се присънва затвор, или пък е жива погребана, или удавена, ако не са гърчовете, студът и страхът, я будят кошмарите. Сега, когато десетки часове е мърдала само в рамките на няколко сантиметра, я обземат силни конвулсии, сякаш мускулите й имитират движение, рефлекторни спазми, които не владее, крайниците й яростно блъскат по дъските и тя крещи.
Би продала душата си на дявола само да може да се изпъне, да легне, макар и за час.
При едно от първите си идвания той вдигна с въже на нивото на клетката ракитова кошница, която дълго се люля, преди да спре. Въпреки че не бе далеч, на Алекс й трябваха чудеса от воля и за малко да си раздере дланта, промушвайки я през дъските, за да се докопа до част от съдържанието — бутилка вода и гранули за животни. За куче или котка. Тя не се колеба дълго и се нахвърли върху тях, без да се замисли. И веднага на един дъх почти пресуши бутилката. Чак по-късно се запита дали той не беше сложил вътре нещо. Разтрепери се цялата, но нямаше как да се разбере от какво трепери — от студ, от изтощение, от жажда, от страх… Гранулите засилиха жаждата й, а не успяха да я заситят. Докосва се до тях само когато гладът започне да я мъчи. А трябва и да уринира и всичко друго… В началото изпитваше срам, ала какво да направи? То се точи под клетката като изпражненията на огромна птица. Срамът беше преминал бързо, той е нищо пред болката, пред натрапчивата мисъл, че ще живее така дни наред, без да мърда, без да знае колко дълго ще я държи и дали наистина има намерение да я остави да умре тук, в тази клетка.
Колко ли време е нужно, за да умре човек по този начин?
Отначало, когато той идваше, му искаше прошка, не знаеше за какво, и дори веднъж й се изплъзна, помоли го да я убие. Не беше спала часове наред, жаждата я тормозеше, стомахът й бе върнал гранулите, които уж дълго бе дъвкала, смърдеше на урина и повръщано, неподвижната поза я подлудяваше и в този миг смъртта й се стори за предпочитане пред всичко друго. Веднага съжали, защото в действителност не иска да умира, не сега, не така виждаше тя края на живота си. Има още толкова неща да направи. Но каквото и да каже, каквото и да попита, мъжът не отговаря.
Освен веднъж.
Алекс плачеше много, до пълно омаломощение, усещаше, че умът й започва да блуждае, че мозъкът й се превръща в свободен електрон, без контрол, без връзки, без ориентири. Беше смъкнал клетката, за да я снима, а тя рече сигурно за хиляден път:
— Защо аз?
Мъжът вдигна глава, като че никога не си беше задавал този въпрос. Наведе се. През дъските лицата им се озоваха на няколко сантиметра едно от друго.
— Защото… Защото си ти.
Това я потресе. Сякаш внезапно всичко бе застинало, сякаш Бог бе дръпнал някакъв шалтер, нищо не усещаше вече, нито крампите, нито жаждата, нито болките в стомаха, нито че е вкочанена до мозъка на костите, цялата устремена към онова, което щеше да каже той.
— Кой сте вие?
Мъжът само се усмихна. Вероятно няма навика да говори много и тези няколко думи го бяха изтощили. Пъргаво вдигна клетката, взе якето и си тръгна, без да я погледне и видимо ядосан. Май беше казал повече, отколкото бе искал.
Този път не се докосна до гранулите, беше добавил още към останалите, но тя придърпа само бутилката вода и отпи пестеливо. Трябваше да помисли над онова, което бе изрекъл, ала когато човек страда толкова, как да мисли за друго?
Прекарва по цели часове с вдигнати нагоре ръце, стискайки и галейки огромния възел на въжето, на което се държи клетката. Възел колкото юмрука й и невероятно стегнат.
През следващата нощ Алекс изпадна в нещо като кома. Умът й не се спираше на нищо, имаше усещането, че цялата й мускулна маса се е стопила, че е само кокали, че се е превърнала в самото вцепенение, в гърч от глава до пети.