Луи не продумва. Щом нещата станат твърде лични…
Камий се връща към похищението:
— Докъде стигна със собствениците на камионетки? — пита той Арман.
— Чоплим ли, чоплим…
Единствената следа засега си остава снимката на колата. Моделът е известен благодарение на охранителната камера на аптеката „Бертиняк“. В движение са няколко десетки хиляди такива. Експертите анализираха покрития с боя надпис и им дадоха първоначален списък с предполагаеми лични имена. От A до Z — от Абаджиан до Зердун. Триста трийсет и четири на брой. Арман и Луи ги пресяват едно по едно. Щом открият името на някой, който е притежавал или дори само наемал подобна камионетка, проверяват, евентуално установяват кому е била препродадена и ако има вероятност за съвпадение с онзи, когото търсят, изпращат човек да види колата.
— Да, бе, много е лесно, няма що, ако е и в провинцията…
Камионетките непрестанно се продават и препродават и е пъклено препускане, докато издириш хората и успееш да говориш с тях… Колкото по-малко откриват, толкова по-трудно става и Арман цъфти. Макар че „цъфти“ не е думата, която му подхожда особено. Сутринта Камий го погледа как работи: навлечен с дебел пуловер, дето не си знае годините, с използван лист хартия пред себе си и рекламна химикалка с емблемата на химическо чистене „Сент Андре“.
— Така ще са ни нужни седмици — заключава Камий.
Но не.
Телефонът му започва да вибрира.
Обажда се превъзбуденият стажант. Чак пелтечи и забравя какво го е посъветвал Камий.
— Шефе? Похитителят се нарича Трарийо, идентифицирахме го. Дивизионният ви моли да дойдете веднага.
11
Алекс не яде почти нищо и е ужасно отслабнала, но най-вече умът й е зле. Клетката притиска тялото и изпраща ума ви в стратосферата. Един час в тази поза и човек започва да плаче. Един ден — и започва да мисли, че умира. Два дни и започва да превърта. Три дни и напълно полудява. А тя не знае откога е затворена и увесена. От дни. От много дни.
Дори не осъзнава как от корема й непрестанно се надигат вопли на страдание. Стене. Вече не може да плаче, блъска си главата в дъската, надясно, един път, още веднъж и пак, и пак, и пак, удря я, блъска я отново и отново, стонът й се превръща в писък, челото й е цялото в кръв, главата й кънти в умопомрачение и тя иска да умре колкото може по-бързо, защото животът е станал нетърпим.
Не стене единствено в присъствието на мъжа.
Когато е тук, Алекс говори, говори, задава въпроси, не за да й отвърне (той никога не продумва), а защото, щом си тръгне, се чувства страшно сама. Разбира какво усещат заложниците. Би го умолявала да остане, толкова се страхува да стои сама, да умре сама. Той е неин палач, ала тя сякаш не може да умре, докато е при нея.
Всъщност вярно е обратното.
Наранява се сама.
По собствено желание.
Опитва се да се умъртви, защото няма да дойде помощ отникъде. Не е в състояние повече да контролира това прекършено, вкочанено тяло, напикава се, разтърсват я спазми, вцепенена е от глава до пети. И тогава от отчаяние търка крака си в ръба на грапавата дъска, отначало става като изгорено, но Алекс продължава, продължава, продължава, понеже ненавижда тялото, в което страда, иска да го убие, търка крака си, натиска с всичка сила и изгореното скоро се превръща в рана. Очите й са втренчени във въображаема точка. Треска е влязла в прасеца, а тя отново и отново търка и очаква раната да прокърви, надява се, копнее да се обезкърви, да умре.
Светът я е изоставил. Никой няма да й дойде на помощ.
Колко ли време ще й трябва, за да умре? И колко още, за да открият тялото й? Дали той ще го унищожи, или ще го погребе? Къде? Сънува кошмари, вижда тялото си завито в някакво платнище, нощ, гора, ръце, които го хвърлят в трап, зловещ, отчайващ звук, вижда себе си мъртва. Вече е като мъртва.
Преди цяла вечност, когато все още можеше да разбере кой ден е, Алекс се замисли за брат си. За това, че ще й бъде полезно да мисли за него. Той я презира и тя е наясно. Седем години по-голям от нея, и то за цял живот. Всичко знае по-добре от нея, може всичко да си позволи. Винаги е бил по-силен от нея, от самото начало. Постоянно й чете конско. Последния път, когато го видя, тъкмо вадеше тубичка с приспивателно, а той й я грабна с думите:
— Тая пък дивотия сега каква е?
Все си дава вид, че й е баща, опекун, че има власт над живота й, все я назидава. И така е от самото начало.
— Кажи де? Какви са тия дивотии?