Очите му за малко да изскочат. Пълен холерик, ужас. Този ден, за да го успокои, бавно прокара длан през косите му, ала пръстенът й се закачи в един кичур, тя дръпна ръката си твърде бързо, той извика и я зашлеви ей тъй, пред всички.
Лесно кипва.
За него изчезването на Алекс… Несъмнено е доволен, че най-сетне е на спокойствие.
Ще изчака две-три седмици, преди да започне да си задава въпроси.
Помисли и за майка си. Не си говорят често, може цял месец да не се чуят по телефона. Пък и майка й няма да се обади първа.
Колкото до баща й… Сигурно тъкмо в такива моменти е хубаво да имаш баща. Да си въобразяваш, че ще дойде да те спаси, да вярваш в него, да храниш надежда, вероятно е много успокоително, а също и отчайващо, Алекс изобщо не знае какво е усещането да имаш баща. Никога не се е питала.
Ала тези мисли й идваха в началото на нейното пленничество, днес не би могла да формулира и една ясна мисъл, умът й вече е неспособен на това, той успява само да регистрира страданието, което тялото й причинява. Преди Алекс си бе помислила и за работата си. Когато мъжът я отвлече, тъкмо бе приключила със заместването. Искаше да продължи онова, дето бе започнала — у дома, изобщо в живота си. Има малко скътани пари, може с лекота да изкара два-три месеца, нуждите й са скромни, затова и не помоли за ново назначение. Никой няма да я търси. Понякога, когато работи, се случва някой от колегите да се обади, но сега няма колеги.
Няма и съпруг, нито годеник, нито любим. На такъв хал е. Никого си няма.
Може би някой ще се разтревожи месеци след като тя умре тук, изтощена и луда. Ако мозъкът й функционираше все още, Алекс нямаше да знае какъв въпрос да си зададе: Колко дни има преди смъртта? Как ще страда в момента на смъртта? Как ли точно гние един труп между небето и земята?
Засега той чака смъртта ми, нали така каза: „Ще гледам как ще пукнеш“. И тъкмо това се случва. Пронизителното „защо“ внезапно се пукна като мехур и Алекс отвори широко очи. Тази мисъл отдавна й се въртеше в главата несъзнателно, неволно, и ето, семето покълна, без тя да си даде сметка, като мръсен, вироглав бурен. Получи се прищракване, съвсем незнайно как, в ума й е такава каша. Сякаш електрическа искра.
Няма значение, сега е наясно.
Това е бащата на Паскал Трарийо.
Двамата мъже не си приличат, никак даже, човек дори би казал, че не се познават, до такава степен са различни. Е, може би носът, трябваше да се сети по-рано. Той е, несъмнено, и това е твърде лоша вест за нея, понеже вече е убедена, че казва истината, довел я е тук, за да я умъртви.
Иска я мъртва.
Досега бе отказвала да повярва. Увереността се надига в съзнанието й непокътната, като в първите мигове, и залоства всички врати, издухва и сетните прашинки надежда.
— А, ясно…
Цяла потънала в страха си, не го бе чула кога е дошъл. Извива врат, за да го види, но преди да успее, клетката започва леко да се полюлява, после да се върти около оста си.
Скоро той влиза в нейното полезрение. Стои до стената и смъква клетката. След това завързва въжето и приближава. Алекс смръщва вежди, защото не се държи както обикновено. Не гледа нея, а сякаш през нея, и върви много бавно, като че се бои да не настъпи мина. Сега, наблюдавайки го по-отблизо, да, наистина, има прилика със сина, с това тъпо лице.
Спрял е на два метра от клетката и не мърда.
Вижда го как вади мобилния и усеща поредица от търкания над себе си. Опитва да се обърне, ала няма как, вече е пробвала хиляди пъти, напълно невъзможно е.
На Алекс наистина й е зле.
Мъжът държи телефона с изпъната ръка и се усмихва, тя познава тази гримаса, която не предвещава нищо добро. Отново чува над главата си търкането, а после щракването на фотоапарата. Той поклаща глава и дава своето съгласие за незнайно какво, след това се връща в ъгъла на помещението и вдига клетката.
В този миг погледът на Алекс е привлечен от кошницата, пълна с гранули, точно до нея. Тя се полюлява някак странно и потрепва, почти като жива.
Внезапно Алекс разбира. Това не са гранули за куче или котка, както си е мислела. Проумява го, когато съзира огромен плъх да се показва над ръба на кошницата. В полезрението й, върху капака на клетката, два други тъмни силуета преминават бързешком с онзи звук, който вече бе доловила. Двата силуета спират и провират глави между дъските, точно над нея. Два плъха, още по-големи, с черни, блестящи очи.
Алекс не може да се сдържи и така пищи, че ще й се спукат дробовете.