С пуснати буркани и биещи сирени скоро всички коли обграждат камионетката, залавянето й е въпрос на секунди.
Камий продължава да съобщава местоположението, Луи приближава отзад със запалени фарове, за да го стресне и да го накара още повече да изгуби контрол, две коли идват, едната от ляво, другата от дясно, четвъртата пък е прекосила околовръстното по успореден път и пристига от обратната посока. Играта приключва. Льо Ген се обажда на Камий, който вдига, държейки се здраво за предпазния колан.
— Пипна ли го? — пита той.
— Почти! — крещи Камий. — А при теб как е?
— Не го изпускай! Защото момичето не е тук!
— Знам!
— Какво?
— Нищо!
— Тук е празно, чуваш ли! — вика Льо Ген. — Няма никой.
Този случай ще се окаже богат на образи, скоро Камий ще разбере това. Първият, встъпителният, така да се каже, е мостът, който минава над околовръстното, където камионетката на Трарийо забива спирачки напряко на шосето. Зад него две полицейски коли, пред него трета, която му прегражда пътя. Полицаите са слезли и са заредили оръжията, заслонени зад отворените врати на автомобилите. Камий също слиза с извадено оръжие и тъкмо се кани да извика предупредително, когато съзира как мъжът излиза от камионетката и тежко се затичва към парапета на моста, където, колкото и странно да изглежда, сяда с лице към тях, сякаш им отправя покана.
Като го виждат така, седнал на бетонния парапет с гръб към околовръстното и увиснали във въздуха крака, вторачен в пристъпващите бавно с насочени към него оръжия полицаи, всички моментално разбират. Точно този пръв образ ще остане. Мъжът гледа приближаващите полицаи.
Разтваря ръце, като че иска да направи някакво историческо изявление.
После вдига крака много високо.
И пада назад.
Преди да стигнат до парапета, полицаите чуват удара на тялото му, което се размазва на скоростното платно, шума от камиона, който веднага го помита, спирачките, клаксоните, смачканите ламарини на колите, които не успяват да се избегнат една друга.
Камий поглежда. Под него — спрели автомобили със запалени фарове, той се обръща, прекосява моста на бегом и се надвесва над другия парапет, мъжът е под едно полуремарке и може да се види половината от тялото му, или по-скоро смазаната глава и кръвта, която бавно се разстила по асфалта.
За Камий вторият образ се появява след около двайсет минути. Околовръстното е затворено, целият отрязък е феерия от буркани, светлини, сирени, предупредителни сигнали, линейки, пожарникари, полицаи, шофьори, зяпачи. Случва се на моста, в колата. Луи отбелязва в телефона си под диктовката на Арман обобщената информация за Трарийо. До него Камий е нахлузил латексови ръкавици и държи в ръка мобилния, взет от мъртвеца, който по чудо е оцелял.
Снимки. Шест на брой. Показват някаква увесена дървена клетка с широки пролуки между дъските. Затворена в нея — една жена, млада, може да е и на трийсет, с права коса, мазна и мръсна, съвършено гола и сгърчена в това очевидно твърде тясно за нея пространство. На всяка снимка тя гледа към фотографа. Очи с черни кръгове, налудничав поглед. Въпреки това изящни черти, красив тъмен поглед, силно изнемощяла, но все пак си личи, че при нормални обстоятелства сигурно е доста хубава. Ала засега всички снимки потвърждават едно и също — хубаво или не, момичето умира.
— Това е девойче — казва Луи.
— Ти добре ли си? Тя е поне на трийсет!
— Не, не момичето. Клетката. Нарича се „девойче“. — И понеже Камий бърчи вежди въпросително: — Клетка, в която не можеш нито да седиш, нито да се изправиш.
Луи млъква. Не обича да показва знания, уверил се е, че с Камий… Но този път Камий прави сприхав жест: давай, по-чевръсто.
— Мъчението е било измислено при Луи XI, за епископа на Вердюн, струва ми се. Прекарал в такава клетка повече от десет години. Много ефикасно пасивно изтезание. Ставите се втвърдяват, мускулите атрофират… А това води до лудост.
Виждат се вкопчените в дъската ръце на младата жена. От тези снимки на човек му се обръща стомахът, а на последната са запечатани само горната част на лицето и три огромни плъха, които се разхождат по капака на клетката.