Трябва да разберат дали Трарийо е водил момичето тук, след като го е отвлякъл.
Арман обича да има навалица. За него тълпата е преди всичко запас от цигари. Решително се промъква между тези, от които твърде често се е снабдявал на муфта, и преди те да успеят да предупредят новодошлите, се зарежда за четири дни напред.
Изправен насред двора, той довършва една цигара, последните милиметри на която парят пръстите му, и гледа стъписано цялата тази суматоха.
— Е, какво? — пита Камий. — Съдията май се ската, а?
Арман би се опитал да го спре, но е философски настроен и познава добродетелта на търпението.
— Искаш да кажеш, че не дойде и на околовръстното. Жалко, защото не можеш всеки ден да видиш виновен, арестуван от полуремарке. Освен това…
Камий упорито се взира в часовника си, Арман невъзмутимо брои връзките на обувките си, а Луи изглежда буквално погълнат от устройството на някаква строителна машина.
— Пък и в три през нощта съдията е редно да поспинка, да проявим разбиране. Като знам колко тъпотия трябва да мъкне, дните му със сигурност са тежки.
Арман пуска микроскопичния фас и въздъхва.
— Какво? Какво съм казал? — пита Камий.
— Нищо — подхвърля Арман, — нищо не си казал. Е, ще бачкаме ли, или майната му?
Прав е. Камий и Луи си проправят път до жилището на Трарийо, също пълно с криминалисти, а то не е голямо и всички се мъчат да се сместят.
Верховен хвърля поглед наоколо. Скромен апартамент, чистички стаи, сравнително добре поддържани съдове, инструменти, подредени като във витрина на магазин за домашния майстор, и внушителни запаси от бира. Колкото за цял взвод. Като изключим това, нито едно листче, нито една книга, нито едно тефтерче, ще речеш, жилище на неграмотен.
Единствена любопитна подробност в картинката — една юношеска стая.
— Синът, Паскал… — казва Луи, като преглежда записките си.
За разлика от останалата част от жилището, тук не е чистено кой знае откога, миризма на застояло, овлажнели чаршафи, от които лъха на мухъл. Конзолата за игри ХВОХ 360 и джойстикът са покрити с прахоляк. И един компютър за игри с голям екран, единственото почистено нещо, сякаш с няколко бръсвания с ръкава.
Един от криминалистите вече е пристъпил към първоначален оглед на твърдия диск, преди да го отнесе за подробен анализ.
— Игри, игри, игри — казва мъжът. — Интернет връзка…
Камий слуша, докато оглежда съдържанието на шкаф, който експертите снимат.
— И сайтове с голотии — допълва компютърният специалист. — Игри и голотии. Моят синковец е същият.
— Трийсет и шест годишен.
Всички се обръщат към Луи.
— Възрастта на сина — пояснява той.
— Това очевидно променя нещата — отбелязва компютърният специалист.
Камий се е съсредоточил върху шкафа и арсенала на Трарийо. Пазачът на бъдещия строеж явно е приемал адски на сериозно своята роля — бейзболна бухалка, сплетени волски жили, американски оловен бокс, сигурно здравата е обикалял, даже е странно, че не откриха питбул.
— Тук питбулът е бил Трарийо — казва Камий на Луи, който е задал въпроса на глас. След това към компютърджията: — Нещо друго?
— Имейли. Малко. Не много. То и като му видиш правописа…
— Като на твоя син ли? — пита Камий.
Този път мъжът се обижда. Когато идва от него, не е същото.
Камий приближава до екрана. Така е. На пръв поглед безобидни съобщения, фонетично изписани.
Нахлузва латексовите ръкавици, които му подава Луи, и взема една изровена от чекмеджето на шкафа снимка. Вероятно направена няколко месеца преди това, защото момчето е на обекта, който пази баща му, през прозореца се вижда дворът с машините. Некрасив, висок и кльощав, неприятно лице, доста дълъг нос. Спомнят си за снимките на момичето в клетката. Изтерзана, но красива. Тези двамата не са си лика-прилика.
— Изглежда тъп като галош — промърморва Камий.
15
В съзнанието й изплува изречение, което е чувала някъде. Ако човек види един плъх, значи има десетина. Вече са седем. Сборичкаха се за въжето, ала предимно за гранулите. Странно, но не най-едрите са най-ожесточени. Те, изглежда, са по-скоро стратезите. Особено два от тях. Напълно неподатливи към крясъците и ругатните на Алекс, дълго стоят на капака на клетката. Тя изпада в ужас, когато застанат на задни лапи и започнат да душат във всички посоки. Огромни са, чудовищни. Колкото повече време минава, толкова по-настойчиви се показват някои, сякаш са разбрали, че Алекс не представлява опасност. Стават все по-смели. В началото на вечерта един от тях, средно голям, се опита да мине върху един от своите побратими и падна в клетката върху гърба й. Този допир я влуди, тя изпищя, настъпи кратък миг на неувереност в колонията от плъхове, но объркването не продължи дълго. След няколко минути всички отново бяха тук в стегнати редици. Има един, Алекс си мисли, че е млад, много е припрян, настървен, идва съвсем близо, за да я души, а тя се дърпа, дърпа, той все приближава и отстъпва едва когато запищява с цяло гърло и се изплюва върху него.