— В избирателна кампания ли сте? — пита Камий. — Или при вас това е фабрична марка?
Льо Ген отново покашля. Пак мълчание. Луи пощипва със зъби устните си с наслада, Арман се усмихва на обувките си, останалите се питат в какво ли са попаднали.
— Комисар Верховен — отвръща съдия-следователят, — познавам служебното ви досие. Познавам и личната ви история, тясно свързана с вашата професия.
Усмивките на Луи и Арман застиват. Умовете на Камий и Льо Ген влизат в режим на най-висока степен на тревога.
Съдията приближава, но не прекалено, за да не изглежда, че предизвиква комисаря.
— Ако имате чувството, че това разследване… как да кажа… твърде силно отеква в личния ви живот, ще бъда първият, който ще разбере. — Предупреждението е ясно, а заплахата едва прикрита. — Сигурен съм, че дивизионен комисар Льо Ген ще може да посочи някой по-малко съпричастен. Но-но-но… — този път широко разтваря длани, сякаш иска да задържи облаците, — но оставям това на вас, комисар Верховен. С цялото си доверие.
За Камий вече няма никакво съмнение, този е дрисльо.
Хиляди пъти в живота си той е имал възможност да разбере какво усещат случайните убийци, онези, които са убили без предумисъл, в пристъп на заслепяващ гняв, арестувал е десетки. Мъже, удушили жените си, жени, наръгали мъжете си, синове, блъснали бащите си през прозореца, приятели, застреляли своите приятели, хора, премазали сина на съседи, и сега търси в паметта си случай на комисар от полицията, извадил служебното оръжие, за да гръмне съдия-следовател в челото. Вместо това си премълчава. Само поклаща глава. Коства му огромни усилия да не каже нищо заради гнусния начин, по който магистратът се позова на Ирен, ала именно поради това се насилва да не реагира — понеже една жена е отвлечена и той се е заклел, че ще я открие жива. Съдията го знае, съдията разбира и очевидно извлича предимство от мълчанието му.
— Така… — казва той с подчертано задоволство. — Сега, когато егото отстъпи пред чувството за дълг, мисля, че можете да продължите работата си.
Камий ще го убие този. Без колебание. Ще му трябва известно време, но ще го умъртви със собствените си ръце.
Съдията се обръща към Льо Ген и внимателно подготвя своето оттегляне:
— Естествено, господин дивизионен комисар — изрича с изкусно премерен глас, — ще ме държите плътно в течение.
— Има две неотложни задачи — обяснява Камий на своя екип, — най-напред да направим портрет на Трарийо, да разберем какъв живот е водил. Някъде в житейския му път ще открием следа от това момиче и вероятно нейната самоличност. Защото първият ни проблем е този — все още нищо не знаем за нея, нито коя е, нито пък защо я е отвлякъл. Което води до втора точка — единствената нишка, която можем да дръпнем, са контактите на Трарийо от телефона му и в компютъра на сина му, който е ползвал и той. Ясно е, че това са стари неща, минали са седмици, ако вярваме на историята на разговорите, но то е всичко, с което разполагаме.
Малко е. И е обезпокоително. Никой не би могъл да каже какви намерения е имал Трарийо по отношение на увесеното в клетката момиче, ала сега, когато е мъртъв, е сигурно, че не й остава много живот. Никой не изрича на глас опасностите, а те са дехидратация и глад, и всеки знае, че това е мъчителна, безконечна агония. Без да броим плъховете. Пръв взема думата Марсан. Това е човекът, който ще служи за връзка между екипа на Верховен и криминалистите, които работят по случая.
— Дори да я открием жива — подхваща той, — обезводняването може да предизвика необратими неврологични поражения. Съществува риск да я намерим в състояние на будна кома, превърнала се, образно казано, в зеленчук.
Не си прави труда да увърта. Прав е, мисли си Камий. Аз не смея, защото ме е страх, а не със страх ще избавя момичето. След това тръсва глава.
— Камионетката? — пита той.
— Претърсихме я основно снощи — отвръща Марсан, гледайки в записките си. — Открихме косми и кръв, тъй че имаме ДНК на жертвата, но понеже няма досие, все още не знаем коя е.
— Фоторобот?
Трарийо носеше във вътрешния джоб снимка на сина си от някакво селско празненство. С него е едно момиче, което той държи за врата, ала снимката е цялата в кръв, пък и е снимано доста отдалеч. Момичето е пълничко, не е сигурно, че е същото. Снимките от телефона са по-надеждни.
— Би трябвало да се получи удовлетворителен резултат — казва Марсан. — Телефонът е от най-евтините, но има добри снимки на лицето под различен ъгъл, а то е почти всичко, което ни е нужно. Следобед ще сме готови.