Проучването на мястото ще бъде от значение. Тъй като снимките са в близък план, се вижда твърде малко от помещението, където е затворено момичето. Криминалистите са ги сканирали, направили са измервания, анализи, предположения, издирвания…
— Предназначението на сградата остава неизвестно — продължава Марсан. — На базата на часа, в който е снимано, и качеството на светлината сме сигурни, че е обърната на североизток. Това е често срещано. Снимките не съдържат никаква перспектива, никаква дълбочина, следователно е невъзможно да се определят размерите на помещението. Светлината идва отгоре и допускаме, че височината на таваните е най-малко четири метра. Може би и повече, не знаем. Подът е бетонен, навярно има течове. Всички снимки са правени на естествена светлина, вероятно липсва електрическо захранване. Колкото до инструментите, използвани от похитителя, предвид малкото, което можем да видим, няма нищо за отбелязване. Клетката е от най-обикновено необработено дърво, монтирана е само с винтове, иноксовата халка, на която се държи, е стандартна, както и въжето, класически коноп. Плъховете априори не са развъдни животни. Тъй че сме склонни да мислим, че сградата е празна и изоставена.
— Датата и часът на снимките доказват, че Трарийо е ходел поне по два пъти дневно — вметва Камий. — Следователно периметърът се ограничава до парижките предградия.
Колегите му кимат с глава и одобряват, Камий вижда, че онова, което казва, вече е било ясно на всички. Бегло си се представя у дома с Дудуш, няма желание да е тук, защо не се съгласи да предаде щафетата, когато Морел се върна? Затваря очи. Трябва да се вземе в ръце.
Луи предлага да възложат на Арман сбито описание на мястото въз основа на наличните данни и да се разпространи в целия парижки регион, като се наблегне на неотложността на случая. Камий заявява, че е съгласен, да, разбира се. Никой не си прави илюзии. Сведенията са толкова оскъдни, че може да се отнасят за всеки три от пет сгради, още повече че в района на Париж според информацията, събрана от Арман от префектурите, има шейсет и четири зони, определяни като „изоставени промишлени обекти“, без да броим няколкостотинте запустели постройки.
— Нищо ли няма в пресата? — пита Камий, гледайки Льо Ген.
— Шегуваш ли се?
Луи е тръгнал по коридора към изхода, но се връща. Притеснен.
— И все пак… — казва на Камий. — Доста сложно начинание е да се конструира „девойче“, не смятате ли? Дали пък не е и твърде интелигентно за такъв като Трарийо?
— Не, Луи, ти си твърде интелигентен за Трарийо! Изобщо не е конструирал „девойче“, това си е твое тълкуване, историческа препратка, която показва, че си ерудиран, а той просто е сглобил клетка. И тя е твърде малка.
Льо Ген се е разположил в началническия стол. Слуша Камий със затворени очи, сякаш спи. Това е неговият начин да се съсредоточава.
— Жан-Пиер Трарийо — подхваща Камий, — роден на 11 октомври 1953 г., преди петдесет и три години. Професионално свидетелство за монтьор, двайсет и седем години в самолетостроенето (започнал в „Сюд Авиасион“ през 1970-а). Съкратен през 1997-а, две години на борсата, след това намира работа в болницата „Рьоне Понтибио“, две години по-късно отново безработен, пак съкратен, пак безработен, но ето че през 2002-ра е назначен за пазач на изоставения обект. Напуска апартамента си и се премества да живее там.
— Сприхав ли е?
— Брутален. В служебното му досие фигурират сбивания, такива неща, барутлия. Или поне жена му вероятно мисли така. Розлин. Оженил се е за нея през 1970-а. Имат един син, Паскал, роден същата година. И тук става интересно, ще се върна по-късно.
— Не, давай веднага.
— Синът, изчезнал. През юли миналата година.
— Разказвай.
— Чакам допълнителна информация, но в общи линии Паскал се провалил във всичко — в училище, в колежа, в техническия лицей, в чиракуването, в работата. Откъм провали е пълен отличник. Бил е общ работник, хамалин, все от този род. Нестабилен. Бащата успява да го уреди в болницата, където работи (говорим за 2000 година), и са си другари по бачкане. Работническа солидарност, стават си и другари по изхвърчане и са уволнени заедно на следващата година. Щом бащата получава мястото на пазач през 2002-ра, синът идва да живее при него. Да уточня отново, наш Паскал е вече на трийсет и шест! Видяхме стаята му в жилището на баща му. Конзола за видеоигри, постери с футболисти по стените, порнографски сайтове. Ако изключим десетките бирени кутии под леглото, стаята е съвсем юношеска. В такива случаи в романите, когато авторът се бои, че не ще бъде добре разбран, към „юноша“ добавя „бавноразвиващ се“. И бум-тряс, през юли 2006-а бащата обявява сина си за изчезнал.