Камий кима болезнено с глава.
— … и предпочете да се метне от моста на околовръстното, вместо да ни я предаде…
Камий просто затваря очи, като човек, който не иска да види мащаба на катастрофата, която е предизвикал.
— … а ти „не го усещаш това момиче“? Заради друг ли го каза, или сензацийката е лично за мен?
Но щом Камий не възразява, не продумва, нещо повече, дори не се защитава, Льо Ген е наясно, че наистина се случва нещо. Аномалия някаква. Мълчание. А после:
— Не разбирам — изрича бавно Камий — как никой не е съобщил за изчезването на момичето.
— Хайде сега! Има хи…
— … ляди такива, знам, Жан, хиляди хора, които никой не търси. Но… този Трарийо е пълен кретен, нали така?
— Да.
— Не особено сложна натура.
— Повтаряме се.
— Тогава обясни ми защо е бесен на това момиче до такава степен? И по такъв начин?
Льо Ген вдига очи, не проумява.
— Защото все пак той разследва изчезването на сина си, сетне купува дъски, сглобява сандък, намира помещение, където да затвори момичето в продължение на много дни, след което го отвлича, натиква го там, оставя го бавно и мъчително да умира, снима го, за да е сигурен, че върви по правилния път… И ти смяташ, че иде реч за някакво хрумване, прищявка!
— Не съм казал такова нещо — отвръща Камий.
— Ама моля те, точно това казваш или поне тъй излиза! Идеята му е дошла просто така. В монтьорския си мозък си е рекъл: абе я да взема да докопам оная, дето забегна със сина ми, и да я затворя в дървена клетка! И по невероятна случайност се оказва момиче, чиято самоличност не сме в състояние да открием. А той, който е кух като градинска лейка, я открива безпроблемно, нещо, което ние не сме способни да сторим.
19
Вече почти не спи. Прекалено силно се страхува. Повече от когато и да било Алекс се гърчи в своята клетка, повече от когато и да било страда, от началото на своето пленничество не е променяла позата, не е яла нормално, нито е спала нормално, не е успяла да протегне крака и ръце, да почине поне за няколко минути, а сега и с тези плъхове… Умът й постепенно я напуска и понякога по цели часове вижда мъгляво, размазано, всички звуци стигат до нея приглушени, като отглас от истински звуци, долитащи много отдалеч, а между другото чува и себе си как стене и издава глухи, идващи от корема вопли. Губи сили ужасяващо бързо.
Главата й клюма и се изправя непрестанно. Преди малко припадна от умора, капнала за сън, а от болка умът й започна да блуждае и да вижда плъхове навсякъде.
И внезапно, без да знае защо, тя е убедена, че Трарийо няма да се появи вече, че я е зарязал тук. Ако дойде, ще му каже всичко, повтаря си това като заклинание: стори така, че да се върне, и ще кажа всичко, всичко, което той поиска, всичко, което поиска, за да се свърши веднъж завинаги. Бързо да я убие, съгласна е, всичко, само не плъховете.
Слизат по въжето в индианска нишка в първите часове на деня и цвърчат. Знаят, че Алекс е тяхна. Няма да чакат да умре. Твърде са разгорещени. Никога не са се били помежду си, както правят от сутринта. За да я подушат, идват все по-близо. Уж чакат съвсем да грохне, но са разпалени, трескави. Какъв ли ще бъде сигналът? Какво ли ще ги накара да се решат?
Алекс изведнъж излиза от състоянието на унес и изживява миг на кристално прозрение.
Думите „Ще гледам как ще пукнеш“ всъщност означават „Ще те гледам, като пукнеш“. Той няма да се върне, ще дойде чак когато тя ще е умряла.
Над нея най-едрият, черно рижавият, се е изправил на задните си лапи и надава къси, пронизителни писъци.
Показва си зъбите.
Остава само едно. С трескава ръка, с върха на пръстите Алекс търси грапавия ръб на долната дъска, която от десетки и десетки часове избягва, защото е остра и я дере всеки път, щом я доближи. Плъзва нокти във вдлъбнатината милиметър по милиметър, дървото леко изпращява, тя се съсредоточава, натиска колкото й е възможно, това изисква доста време и се налага да опита няколко пъти, но накрая дървото внезапно поддава. Между пръстите на Алекс остава голяма треска, около петнайсет сантиметра. Остра. Тя поглежда нагоре, между дъските на капака, към халката, към въжето, на което виси клетката. Рязко прокарва ръка и бутва плъха в празното с дървеното острие. Той се мъчи да се вкопчи в нещо, отчаяно дере по дървото, надава див писък и пада два метра надолу. Без да се бави, Алекс забива треската дълбоко в дланта си, върти, сякаш е нож, и вие от болка.