— Какви ругатни избрахте този ден, госпожо Брюно? Предполагам, че не сте го пощадили, сигурно сте му казали какво мислите за него, или греша?
Въпросът е коварен. „Да“ ли да отвърне, „не“ ли да отвърне, те насочват по различен път, тя не вижда ясен изход.
— Не разбирам…
— Напротив, госпожо Брюно, прекрасно разбирате какво имам предвид. Същата вечер сте му казали какво мислите, а именно че без съмнение не точно той ще успее там, където полицията се е провалила. Стигнали сте и по-далеч, не знам какви думи сте използвали, но съм убеден, че не сте си поплювали. Според мен сте му казали: „Жан-Пиер, ти си тъпанар, некадърник, малоумник и импотентен“. Или нещо подобно.
Тя отваря уста, ала Камий не й оставя време. Вече е скочил от стола и повишава тон, защото му е писнало от заобикалки:
— Какво ли ще се случи, госпожо Брюно, ако взема мобилния ви телефон и погледна есемесите?
Нито движение, нито жест, само човката се разтваря, сякаш иска да я забие в пода и се чуди къде точно.
— Ще ви кажа — ще открия снимките, които бившият ви съпруг ви е изпращал. Не се надявайте да се измъкнете, те са в паметта на телефона му. И мога дори да ви кажа какво има на тези снимки — едно момиче в дървена клетка. Предизвикали сте го, мислейки, че това ще го накара да се размърда. А когато сте получили снимките, сте се изплашили. Страхът от съучастничество.
Камий е обзет от съмнение.
— Освен ако…
Спира, приближава, навежда се, за да улови погледа й. Тя не помръдва.
— По дяволите! — процежда той и се изправя.
Има истински тежки мигове в този занаят.
— Не заради това не сте се обадили в полицията, нали? Не заради страха, че сте съучастница. А защото и вие сте мислели, че това момиче е отговорно за изчезването на сина ви. Нищо не сте казали, понеже сте смятали, че тя си получава заслуженото, нали така?
Камий диша дълбоко. Каква умора…
— Надявам се, че ще я открием жива, госпожо Брюно. Първо, заради нея, но също и заради вас. Иначе ще се наложи да ви арестувам за съучастничество в убийство с изтезание и актове на варварство. И за куп други неща.
Когато излиза от кабинета, Камий е изцяло под напрежение, а времето тече с шеметна скорост.
„И какво имаме?“, пита се той.
Нищо. Това го подлудява.
21
Най-настървен е не черно рижавият, а един едър сив плъх. Той обича кръвта. Бие се с другите, за да бъде пръв. Брутален е, необуздан.
От часове вече Алекс води битка всеки миг. Наложи се да убие два. За да ги вбеси, да ги възбуди. Да ги накара да я зачитат.
Първия го прободе с голямата треска, единственото й оръжие, и го държа под босия си крак, натискайки го с цялата останала й сила, докато пукне, той се мяташе като обречен, квичеше като прасе, което колят, и се опитваше да хапе. Алекс пищеше по-силно от него, цялата колония беше сякаш наелектризирана, плъхът бе обхванат от неистови гърчове и се блъскаше подобно огромна риба, стават много силни, когато ще мрат, гадините мръсни. Последните му мигове бяха мъчителни, спря да мърда, пикаеше кръв и стенеше, хъркаше с изхвръкнали очи и туптящи бърни, надиплени над все така готови да хапят зъби. След което го изхвърли над ръба. Това беше обявяване на война и всички го разбраха.
Втория плъх го изчака да дойде съвсем близо, той душеше кръвта, мустаците му трептяха с невероятна скорост, беше силно възбуден, но в същото време се вардеше. Алекс го остави да приближи, даже го извика: ела, ела по-близо, лайнар такъв, ела при мама… И когато беше на една ръка разстояние и можеше да го притисне до дъската, му заби треската във врата, плъхът се изви на обратно от удара, сякаш се опитваше да направи опасен скок, тя веднага го изхвърли през дъските и той се размаза долу и пищя повече от час, с клечката, стърчаща от тялото му.
Алекс вече няма оръжие, ала те не знаят това и се боят от нея.
И ги храни.
Смесила е кръвта, която тече от ръката й, с оставащата й вода, за да я разреди, промушила е ръка над себе си и е напоила въжето, което държи клетката. И понеже водата свърши, напоява въжето с чиста кръв. Разбира се, на плъховете така им харесва повече. И щом спре да кърви, се убожда на друго място с друга треска, по-малка, с нея не може да довърши останалите, особено пък едрите, но е достатъчна да пробие някоя вена на прасеца или на ръката, за да прокърви, и единствено това има значение. Понякога болката е такава… Не знае дали си въобразява, или наистина губи много кръв, ала сякаш я заслепява светлина. Естествено, умората също я зашеметява.