Наоколо всичко е сринато. Само тази сграда си стои, вероятно ще бъде възстановена. Изрисувана от горе до долу с огромни бели, сини, оранжеви букви и неподаваща се на опитите за разрушаване, тя продължава да се мъдри на брега невъзмутима, като онези индийски слонове, които хората гиздят за празници и които под серпентини и знаменца следват своя тежък и загадъчен ход.
Предната нощ двама млади художници на графити се покатерили до коридора на първия етаж, задача, която се считала за невъзможна, откак всички входове били зазидани, но тези момчета нищо не успяло да ги спре. Призори тъкмо привършвали работата си, когато единият хвърлил поглед през пробитите стъкла и ясно видял опасно люлееща се клетка, увесена във въздуха, с някакво тяло в нея. Те цяла сутрин преценявали рисковете, преди да се решат да се обадят анонимно в участъка. Били достатъчни по-малко от два часа, за да бъдат издирени и да им се потърси сметка за техните нощни занимания.
Извикали Криминалната и пожарникарите. Сградата е затворена от години, предприятието, което я купило, зазидало всичко. Докато един екип насочва голямата стълба към външния коридор, друг разбива с чукове една тухлена преградна стена.
Освен пожарникарите отвън вече има доста народ — униформени полицаи, други пък цивилни, коли, полицейски буркани и публика, дошла незнайно откъде и заинтригувана от случващото се, която започват да възпират със строителните заграждения, открити на място.
Камий припряно слиза от колата, дори не е нужно да си вади картата, подхлъзва се на парчетата от строшени тухли и за малко да падне, успява да се задържи, няколко мига гледа пожарникарите, които събарят, и казва:
— Чакайте!
Приближава се. Един капитан от пожарникарите на свой ред пристъпва напред, за да му препречи пътя. Камий не му оставя време да препречи каквото и да било, дупката е достатъчна, за да мине човек с неговия ръст, и той се вмъква в зданието. За да могат и другите да влязат, ще са нужни още няколко удара с чуковете.
Вътре е напълно празно, огромните помещения са облени от разсеяна зеленикава светлина, която прониква през стъкления покрив и избитите прозорци и се стеле като прахоляк. Чува се течаща нейде вода и звънкият шум от зле закрепени ламарини по етажите, който ехото разнася из грамадните празни пространства. Между краката криволичат вади, наистина място, където човек не се чувства у дома си. Впечатляващо е като изоставена катедрала, цари тъжната атмосфера на края на промишленото господство, а обстановката и светлината много приличат на тези от снимките на момичето.
Зад Камий чуковете продължават да блъскат и да събарят тухли, като тревожен камбанен звън. Той веднага извиква силно:
— Има ли някой?
Изчаква за миг, после се затичва. Първото помещение е много голямо, петнайсет или двайсет метра на дължина, с висок таван, вероятно четири или пет метра. Подът е залят с вода, вода се стича по стените, навсякъде властва тежка, ледена влага. Помещения, предназначени за складове, които Камий прекосява тичешком и още преди да стигне до отвора към следващото, знае, че е тук.
— Има ли някой?
Долавя, че гласът му не е същият.
Това е част от занаята: когато човек се озове на местопрестъплението, го обзема някакво специално напрежение, то се усеща в корема и се проявява в гласа. А онова, което е породило напрегнатото състояние на духа, е една миризма, удавена в студените въздушни течения, които се вихрят наоколо. Вони на разлагаща се плът, на пикня, на лайна.
— Има ли някой?
Той тича. Далеч зад него се чуват бързи стъпки, екипите също са проникнали в сградата. Камий нахлува в следващото помещение и се заковава с отпуснати ръце.
Луи го е настигнал. Първото, което чува от устата му, е следното възклицание:
— Мамицата му…
Дървената клетка се е разбила на пода, две от дъските са били изтръгнати. Вероятно са се строшили по време на падането и момичето е довършило работата със сила. Миризмата на разложение идва от плъховете, три на брой, два, от които са били размазани от клетката. Целите са накацани от мухи. Няколко метра по-нататък — полуизсъхнали изпражнения на купчина. Камий и Луи вдигат очи, въжето е било разкъсано, неясно с какво, и единият край е останал заклещен в прикрепената към тавана макара.
Има кръв почти навсякъде по пода.