И нито следа от момичето.
Полицаите, които току-що са пристигнали, тръгват да я търсят.
Камий поклаща глава със съмнение, смята, че е излишно.
Все едно се е изпарила.
В състоянието, в което е била…
Как ли е успяла да се освободи? Анализите ще покажат. Накъде и как е тръгнала? Криминалистите ще открият. Но резултатът е налице — момичето, което мислеха, че спасяват, се е спасило само.
Камий и Луи мълчат и докато грамадното помещение кънти от заповеди и инструкции, дадени от този или онзи, и от ехтежа на бързи стъпки, те гледат като вкаменени странния край на действието.
Жертвата е изчезнала и не е отишла в полицията, както би сторил всеки внезапно освободен заложник.
Преди няколко месеца е убила с лопата един мъж и е изгорила половината му глава със сярна киселина, преди да го погребе в градина в предградията.
Само едно стечение на обстоятелствата позволи да бъде открито тялото, което поставя въпроса дали има и други. И колко.
А съществуват сигнали и за още двама мъже, починали от подобна смърт, и Камий би заложил ризата на гърба си, че имат връзка със случая „Паскал Трарийо“.
По начина, по който е успяла да се измъкне от това безнадеждно положение, се разбира, че не е коя да е.
Трябва да я открият.
А не знаят коя е.
— Убеден съм — коментира мрачно Камий, — че сега дивизионен комисар Льо Ген ще схване най-сетне мащабите на проблема ни.
26
Алекс — затъпяла от умора. Дори не е имала време да осъзнае какво се случи всъщност.
Със сетните сили, които й бяха останали, успя така да залюлее клетката, с такава амплитуда, че изплашените и вцепенени плъхове се вкопчваха с нокти. Тя пищеше, без да спира. На края на въжето клетката се мяташе от едната страна на другата сред леденото течение, което се завихряше в помещението, като панаирджийска люлка в миг на нещастен инцидент.
Късметът на Алекс, онова, което ще спаси живота й, е, че въжето поддава в момент, когато ръбът на клетката сочи надолу. С очи, приковани в разнищеното въже, тя вижда как последните нишки се късат една подир друга, конопът сякаш се усуква от болка и внезапно клетката полита. Заради тежестта падането е главоломно и Алекс едва успява да напрегне мускули, за да устои на приземяването. Ударът е твърде мощен, а подсиленият ръб сякаш иска да се вбие в бетонния под, клетката се колебае за секунда, след това най-сетне се тръшва тежко, с оглушителна въздишка на облекчение. Алекс се блъсва в капака, в първия миг плъховете са се разпръснали. Две дъски са строшени, ала нито една не се е откъртила напълно.
Зашеметената от удара Алекс се мъчи да изплува на повърхността, да се опомни. По основната информация стигаща до ума й, планът е проработил. Клетката е паднала. Разбила се е. Една дъска отстрани се е строшила на две, може би колкото да се провре оттам. Алекс е в състояние на хипотермия, чудно откъде ли намира сили. Но след много бутане с крака, дърпане с ръце и непрестанни писъци внезапно клетката се предава. Дъската над нея се повдига. Сякаш се разтваря цялото небе, както Червено море в Библията.
Тази победа, изглежда, я кара да обезумее. Дотолкова е обладана от емоцията, от облекчението, от успеха на безразсъдната стратегия, че вместо да стане и да си тръгне, стои рухнала в клетката и плаче. Не може да спре.
Тогава мозъкът й изпраща друг сигнал — трябва да се маха. Незабавно. Плъховете няма да се върнат веднага, но пък Трарийо? Отдавна не е идвал, ами ако се появи точно сега?
Трябва бързо да излезе, да се облече, да се махне оттук, да бяга, да бяга.
Започва да се разгъва. Надяваше се на избавление, а то е изтезание. Цялото й тяло е сковано, невъзможно й е да се изправи, да изпъне крак, да се изтласка с ръце, да заеме нормална поза. Вдървена топка от схванати мускули. И никакви сили.
Да застане на колене й коства една, две минути. Толкова е болезнено, чак непреодолимо, плаче от немощ, напъва с викове, блъска бясно с юмрук по клетката. Изтощението я поваля, отново пада, свита на кълбо, вкочанена, изнемощяла. Парализирана.
Колко кураж и твърда воля й трябват, за да поднови усилията, това зашеметяващо усилие да се разгъне, ругаейки небето, да вдигне таза, да извърти врата… Борба на обречената Алекс срещу живата Алекс. Постепенно тялото й се събужда. Мъчително, но се събужда. Вцепенената Алекс успява най-сетне да клекне, сантиметър по сантиметър провира единия крак, после другия и пада тежко отвъд. Ударът е невероятен, ала тя с наслада допира буза до студения влажен бетон и пак започва да хлипа.