Няколко минути по-късно пълзи на четири крака, грабва някакъв парцал, покрива раменете си, приближава до бутилките с вода, хваща една и я изпива почти цялата. Поема въздух и се изтяга по гръб. Дни наред (колко ли точно?) чака този миг, от дни наред се е примирила, че никога повече няма да го направи. Иска й се да остане така до края на света, да чувства как кръвообращението й се възобновява, кръвта се възпламенява, ставите живват, мускулите се събуждат. Всичко е болезнено. Сигурно това изпитват замръзналите алпинисти, когато ги открият още живи.
Умът отново изпраща информация като някакъв фон: ами ако той дойде? Тръгвай, бързо.
Алекс проверява, дрехите й са тук. Вещите й, чантата, документите, парите и даже перуката, която носеше в онази вечер и която той е хвърлил в купчината с всичко останало. Не е взел нищо. Иска само живота й, всъщност само смъртта й. Тя опипва, сграбчва дрехите си, ръцете й треперят от слабост. Не спира да се озърта тревожно.
Преди всичко, ако се наложи, трябва да намери с какво да се защити, трескаво рови из струпаните инструменти и попада на един кози крак. Служи за отваряне на сандъци. В кой ли момент е смятал да го използва? Когато вече е мъртва? За да я закопае? Алекс го поставя до себе си. Дори не си дава сметка за смехотворната ситуация — ако се появи Трарийо, тя е толкова слаба, че няма да смогне да вдигне инструмента.
В мига, когато се облича, внезапно осъзнава собствената си противна миризма — на пикня, на лайна, на повръщано и дъх на чакал. Отваря една бутилка, втора, изтърква се здраво, ала жестовете й са забавени, измива се колкото може, избърсва се, крайниците й лека-полека започват да функционират, а тя се затопля, като се разтрива с едно захвърлено тук одеяло и някакви мръсни парцали.
Разбира се, няма огледало и не може да види на какво прилича. Сигурно има в чантата, но умът й отново я зове. Последно предупреждение, тръгвай, по дяволите, изчезвай оттук. Моментално.
Дрехите веднага й дават усещане за топлина, краката й са подути и обувките я убиват. Едва се крепи права, налага й се да пробва два пъти, взема чантата си, отказва се да мъкне козия крак и тръгва, олюлявайки се, с чувството, че някои движения никога повече няма да са по силите й, например напълно да изпъне крака, изцяло да обърне глава, да се изправи докрай. Върви полуприведена, като старица.
Трарийо е оставил следи от стъпки, които тя просто трябва да следва от едно помещение в друго. Търси с поглед къде може да е изходът, който използва. Когато се опита да избяга първия ден и той я хвана пред тухлената стена, ето какво е пропуснала, металния капак на пода ей там, в ъгъла. Усукана тел служи за дръжка. Алекс се мъчи да го повдигне. Внезапен ужас. Дърпа с всички сили, а капакът не помръдва. Сълзите рукват, глух хрип изригва от корема й, опитва отново, нищо. Оглежда се наоколо и търси. Вече е наясно, че няма друг изход, и точно затова той не хукна подир нея онази вечер. Знаел е, че дори да стигне до капака, никога не ще може да го отвори. И тогава се надига гняв, необуздан, убийствен, черен гняв. Алекс крещи и тича. Тича тромаво, като саката. Връща се назад, плъховете, които са се осмелили да се появят, отдалеч виждат как тя се втурва към тях и се разбягват в миг. Алекс грабва козия крак и три счупени дъски, успява дори да ги носи, защото не се пита дали има силата да го стори, умът й е другаде. Иска да излезе и нищо, абсолютно нищо няма да я спре. И да умре, пак ще излезе оттук. Мушва края на козия крак в цепнатината на капака и натиска с цялата си тежест. Когато капакът поддава няколко сантиметра, с крак подпъхва една дъска отдолу, отново повдига, подпъхва втора, изтичва за още парчета дърво, връща се и с много усилия съумява да заклещи козия крак вертикално под капака. Свободното пространство е може би около четирийсет сантиметра, точно колкото едвам да провре тялото си с риск това нестабилно равновесие внезапно да рухне и капакът да се стовари върху нея и да я смаже.
Алекс спира и слуша с наведена глава. Този път не идва никакво предупреждение, никакъв съвет. При най-малкото подхлъзване, при най-слабото трепване, ако тялото й докосне козия крак и го разклати, капакът ще се сгромоляса.
Трябва й по-малко от една трийсета от секундата, за да хвърли чантата под капака, чува я как тупва меко, явно не е дълбоко. Докато си казва това, вече е легнала и започва милиметър по милиметър да се промушва под капака. Студено е, но тя цялата е плувнала в пот, ето че крайчето на крака й, далеч под нея, усеща опора, някакво стъпало, продължава да се спуска в дупката и се държи с пръсти на самия ръб, когато, завъртайки глава, се подхлъзва, което би могло да се очаква, козият крак се отплесва с пронизителен звук, капакът пада внезапно с адски шум и Алекс едва успява да изтегли пръстите си — рефлекс, който се измерва с наносекунди. Сякаш се вкаменява. Стои права на едно стъпало в почти пълния мрак. Цяла е. Щом очите й посвикват, взема чантата си няколко стъпала по-долу, задържа дъха си, ще си тръгне, ще успее, направо не може да повярва… Още няколко стъпала, после желязна врата, подпряна с газобетонна тухла, и за да я отмести, й трябва безкрайно много време, не са й останали сили. След това коридор, който вони на пикня, второ стълбище, толкова тъмно, че минава по него, държейки се с две ръце за стената, като сляпа, водена от бледата светлинка. Точно по това стълбище си бе ударила главата и бе припаднала, докато той я влачеше тук.