Поради липса на обвинение смъртта на заподозрения — неговото „самоубийство“ според полицията — остава загадъчна и съмнителна. Съдия-следователят Видар, отговарящ за разследването, обеща пълно изясняване на случая, поверен на комисар Верховен от Криминалната полиция.
Умът на Алекс работи толкова бързо, колкото смогва. Изправен пред чудо, човек винаги се стъписва.
Значи затова не го е видяла повече. Умрял размазан на околовръстното, нямало е как да дойде и да я наблюдава. Нито да донесе храна на плъховете. Този боклук е предпочел да се утрепе, вместо да гледа как полицията я освобождава. Нека се пържи в ада като онзи дръвник, сина си.
Вторият съществен факт е, че полицията не знае коя е тя. Не знаят нищо за нея. Или поне не са знаели в началото на седмицата.
Изписва името си в търсачката, Алекс Прево, не открива нищо за себе си, абсолютно нищо.
От плещите й пада невероятен товар.
Поглежда в мобилния си дали има обаждания. Осем… А и батерията. Става, за да изтича за зарядното, но твърде бързо, тялото й още не е готово за подобно ускорение и се налага да седне отново на канапето, сякаш по силата на мощно притегляне.
Причерняване, мигащи светлини пред очите, усещането, че шеметно се върти на място, повдига й се, стисва устни. Няколко минути и гаденето отминава, тя се надига предпазливо, взема зарядното, внимателно го включва и пак сяда. Осем обаждания, проверява, сега диша по-леко. Всичките са служебни, от разни агенции, а някои са звънели по два пъти. Явно има работа. Алекс не прослушва съобщенията, ще го стори по-късно.
— А, ти ли си? Чудех се кога ли най-сетне ще ми се обадиш.
Този глас… Майка й с нейните вечни забележки. Разговорите с нея неизменно имат едно и също въздействие — буца в гърлото. Алекс обяснява, майка й винаги й задава много въпроси, тя е скептична, особено по отношение на дъщеря си.
— По заместване? От Орлеан ли ми звъниш?
Алекс все така долавя съмнението в гласа й и казва:
— Да, но нямам много време.
Отговорът изригва:
— Ами тогава нямаше смисъл да ми звъниш.
Майка й се обажда рядко, а когато Алекс го направи, всеки път е така. Тази жена не живее, тя властва. Нужно е да измисли нещо. Разговорите с майка й са като изпити, трябва да се подготвя, да преговаря, да се съсредоточава.
Алекс не разсъждава.
— И известно време ще отсъствам, заминавам за провинцията по заместване. Имам предвид по друго…
— Така ли? И къде?
— По заместване — повтаря Алекс.
— Да, каза ми вече, по заместване, в провинцията! А провинцията няма ли си име?
— За една агенция е, още не се знае къде… сложно е, ще се разбере в последния момент.
— Аха — изрича майка й.
Не е склонна да вярва на тази история. Неловко мълчание. После:
— Ще заместваш, ама не се знае къде, някого, ама не се знае кого, така ли?
В този диалог няма нищо необичайно, дори е съвършено привичен, ала този път Алекс е слаба и много, много по-уязвима от обикновено.
— Не, н-не, н-не е така…
Във всеки случай, уморена или не, пред майка си в един момент тя неизменно започва да пелтечи.
— А как тогава?
— Виж, свършва ми бббатерията…
— А, да… Предполагам, че не се знае и за колко време. Работиш си, заместваш някого. И един ден ти казват, че е приключило и че можеш да се прибереш у дома, така ли?
Би трябвало да открие нещо „правдиво“, определението е на майка й. Но Алекс не намира или не, намира, само че винаги подир това, твърде късно, след като вече е затворила, на стълбите, в метрото. Като се сети, й иде да се шамароса. Повтаря си неизречените думи и превърта сцената, поправена и допълнена, понякога в продължение на дни, напразно е и вредно, ала е по-силно от нея. Разкрасява я и с времето историята става съвсем друга, боксов мач, в който печели всеки рунд, а после, когато отново се обади на майка си, пада в нокаут при първата дума.