Майка й изчаква безмълвна и невярваща. Най-сетне Алекс се предава:
— Наистина трябва да затварям…
— Хубаво. А, чуй, Алекс!
— Да?
— Аз също съм добре, много мило, че попита.
И затваря.
Алекс стои с натежало сърце.
Отърсва се, не бива да мисли повече за майка си. Трябва да се съсредоточи върху онова, което й предстои да направи. Трарийо — случаят приключен. Полицията — вън от играта. Майка й — свършено. Сега есемес на брат й. „Заминавам за (замисля се за миг, чуди се коя дестинация да избере) Тулуза, по заместване. Кажи на кралицата майка, нямам време да й звъня. Алекс.“
Той ще предаде информацията най-рано след седмица. Ако изобщо го стори.
Алекс диша, затваря очи. Успява. Стъпка по стъпка, въпреки умората, прави всичко, което трябва да се направи.
Сменя превръзките, а стомахът й вие от глад. Отива да се погледне в голямото огледало в банята. Десет години отгоре, да, без никакъв проблем.
После душ, почти студен накрая, тя трепери, боже, колко е хубаво да си жива, разтриване от глава до пети, животът се връща, боже, колко е хубаво, когато боли така, пуловер на голо, боде, преди мразеше, а днес точно това иска, да боде, да усеща живото си тяло с всяка пора на кожата. Ленен, широк, развян панталон, безформен и грозен, но такава мекота, нещо неуловимо и ласкаво, банковата й карта, ключът от апартамента, пътьом: „Добър ден, госпожо Генод, да, върнах се, да, пътувам, точно така. Времето ли? На юг е прекрасно, разбира се. Изглеждам изтощена? Да, трудна работа беше, последните дни не съм спала много, о, няма нищо, схванал ми се е вратът, нищо сериозно, а, това ли?“. Посочва челото си, нелепо падане. Другата: „О, май не можете да се държите на краката си, а?“. Смях, да, хубава вечер и на вас. На улицата — синкавата светлина на ранната привечер, красива, чак сълзи да ти потекат. Луд вътрешен смях разтърсва Алекс, животът е прелестен, ето я арабската бакалничка, много е красив този мъж, когото не е поглеждала никога, много е красив, ако послушаше себе си, щеше да го погали по бузата, взряна дълбоко в очите му, тя се смее от пълнотата на усещането за живот.
Всичко нужно, за да издържи човек една обсада, всички онези неща, към които има предубеждение и които сега са един вид възмездие — чипс, шоколадови кремчета, козе сирене, вино „Сент Емилион“, дори бутилка „Бейлис“.
Връщане в апартамента. И най-малкото усилие я омаломощава и би могло да я разплаче. Внезапно премаляване. Тя се съсредоточава, дебне, успява да го потисне и взема асансьора с всичките тежки покупки. Такова желание за живот! Защо животът не е винаги такъв, какъвто е в този миг?
Алекс, гола под старата си безформена домашна роба, застава пред огледалото в цял ръст. Пет години повече, добре де, шест. Ще се възстанови много бързо, знае го, усеща го. Като се махнат раните и цицините, черните кръгове и бръчките, изпитанията и тъгата, какво остава, великолепната Алекс. Разтваря широкия пеньоар и се оглежда, гърдите, корема… И, естествено, се разплаква, изправена пред живота си.
Смее се на това, че плаче, понеже вече не знае дали е щастлива, защото е жива, или е нещастна, че е все същата Алекс.
Тя умее да се справя с неприязънта, която идва от дълбините. Подсмърча, бърше си носа, загръща се в пеньоара, сервира си голяма чаша „Сент Емилион“ и някакво отвратително блюдо, същинско кулинарно безумие — шоколад, заешки пастет в бурканче и сладки бисквити.
И яде, яде, яде… След това се отпуска на облегалката на канапето. Навежда се да си сипе чаша „Бейлис“. Последно усилие, за да си вземе лед. Изтощението дебне, но блаженството си е тук, като музикален фон.
Поглед към будилника. Изобщо не е в час. Двайсет и два часът.
29
Автомобилно масло, мастило, бензин, трудно е да се изброят всички изпарения, които се смесват тук, без да смятаме ваниловия парфюм на госпожа Гатеньо. Около петдесетте. Щом видя полицаите да влизат в сервиза, веднага изскочи от остъклената си канцелария и чиракът, който вървеше пред тях, в миг изчезна като кутре, изненадано от внезапната поява на господаря си.
— Идваме по повод съпруга ви.
— Кой съпруг?
Подобни въпроси дават тон.
Камий вирва напред брадичка, сякаш яката на ризата го стяга, и се чеше по врата, стъписан, с поглед към небето. Пита се как ще се оправят, защото стопанката е скръстила ръце на гърдите си върху щампованата рокля, готова да им препречи пътя с тяло, ако се наложи. Да се чуди човек какво има да брани.