— Бернар Гатеньо.
Хванали са я неподготвена, веднага се вижда, ръцете леко се отпускат, а устата се отваря в едно „О!“. Не е очаквала това и не е мислела за този съпруг. Трябва да се отбележи, че се е омъжила повторно миналата година за един пълен непрокопсаник, по-млад, най-добрия работник от сервиза, и днес се казва госпожа Жорис. Направо катастрофа. Женитбата го успокоила. По цял ден виси в кръчмата, без да му пука. Тя върти глава надясно и наляво, каква разсипия!
— Заради сервиза, нали разбирате. Съвсем сама… — обяснява.
Камий разбира. Голям сервиз, трима, четирима работници, двама чираци, седем-осем коли с отворени капаци и работещи на ниски обороти двигатели, на стенда — кабриолет в розово и бяло, тип „Елвис Пресли“, странно е да се види такова нещо в Етамп. Един от работниците, висок, не в първа младост, широкоплещест, избърсва ръце в мръсен парцал, приближава и се интересува дали би могъл да помогне с нещо, с някак заплашително издадена долна челюст. Пита собственичката с поглед. Ако Жорис се гътне от цироза, няма съмнение, смяната е осигурена. Бицепсите му направо крещят, че не е мъж, който може да бъде стреснат от полицията. Камий кимва.
— И за децата също… — добавя госпожа Жорис.
Тя се връща към втория си брак, вероятно тъкмо това иска да защити от самото начало на разговора, мисълта, че се е омъжила толкова бързо и толкова несполучливо.
Камий се отдалечава и оставя Луи да действа. Той се оглежда, отдясно — три коли втора ръка с продажната цена, изписана с бяла боя на предното стъкло. Отива към остъклената канцелария, построена, за да може да бъдат наблюдавани работниците, докато се оправят счетоводните сметки. Тоя номер още върви — единият разпитва, другият се разхожда и души. И този път успешно.
— Какво търсите?
Странно, но има много писклив глас, ясна артикулация, ала сякаш издаваща сприхавост. И защитава някаква територия, макар и не своята. Или още не. Камий се обръща, лицето му е на височината на слънчевия сплит на мускулестия работник. Като нищо е с три глави отгоре.
Ама пък Камий разполага с привилегирована гледка на ръцете му до лактите. Работникът продължава механично да бърше ръце в парцала, като барман. Камий вдига поглед.
— Фльори-Мерожис?
Парцалът застива. Камий сочи татуировката на ръката.
— Този модел е от 90-те, нали? Колко изкара?
— Излежах си наказанието — отвръща мъжът.
Камий прави знак, че е разбрал.
— Добре е, че си се научил на търпение.
Посочва назад с глава към собственичката, която не престава да говори с Луи.
— … защото си пропуснал предното раздаване и сега май ще е дълго.
Луи тъкмо е показал портрета на Натали Гранже.
Камий приближава. Госпожа Жорис облещва очи, замаяна е, понеже разпознава любовницата на бившия си мъж. Леа. „Курвенско име, не намирате ли?“ Камий е смутен от въпроса, а Луи предпазливо кимва. Леа коя, никой не знае. Просто Леа. Виждала я е само два пъти, но си я спомня отлично, „все едно беше вчера“. „По-дебела.“ На рисунката изглежда миличка, всъщност беше чума „с големи цици“. За Камий „големи цици“ е относително понятие, особено като гледа изключително плоската гръд на госпожа Жорис. Тя се фиксира върху циците на момичето, сякаш те сами по себе си обясняват крушението на съпружеския й живот.
Сглобяват историята, в която има притеснителни празноти. Къде ли Гатеньо е срещнал Натали Гранже? Никой не знае. Дори работниците, които Луи разпитва и които са били тук и преди две години. „Хубаво момиче“, отбелязва един, зърнал я, докато чакала шефа в колата си в дъното на улицата. Видял я само веднъж и не е сигурен дали на фоторобота е тя. Но пък колата — той си спомня и марката, и цвета, и годината (работи в автосервиз все пак), ала това не може да послужи кой знае колко. „Лешникови очи“, казва друг, мъж на пенсионна възраст, който вече не се заглежда в пищните форми на момичетата и комуто големите цици не правят особено впечатление, тъй че гледа очите. За фоторобота обаче не би могъл да се закълне. „За какво му е на човек да е наблюдателен, ако паметта му е слаба?“, пита се Камий.
Не, как са се срещнали, никой не знае. За сметка на това историята била бурна, всички са единодушни. Шефът бил като обсебен, буквално не на себе си.
— Сигурно е поназнайвала доста — подмята един от работниците, който намира за забавно да прави мръснишки намеци по адрес на бившия си шеф.