Не, в същия, защото е тук с приятелите си и този път са повече, нещо като малък клуб, седмина са. Алекс има усещането, че управителят на ресторанта ги обслужва нацупено и не е сигурен, че набъбването на клуба е по вкуса му, такава шумотевица е, та останалите посетители започват да се обръщат. Красивата червенокоса клиентка… Персоналът неизменно я обсипва с дребни жестове на внимание. Настаняват Алекс на място, откъдето не е толкова лесно да го вижда, както предния път, трябва леко да се навежда и, лош късмет, той забелязва това, погледите им се срещат, явно е, че го гледа, ами така е, казва си тя и се усмихва. Пие изстуден ризлинг, яде стриди, задушени пресни зеленчуци ал денте и крем брюле, поръчва много силно кафе, после още едно, а последното е комплимент от управителя като извинение за шума, който вдига компанията. Дори й предлага ликьор, мисли си, че е дамско питие. Алекс казва: не, благодаря, но фрапе с „Бейлис“ няма да откажа, управителят се усмихва, това момиче е истинска прелест. Тя не бърза да си върви, забравя книгата си на масата, връща се, мъжът вече не е с приятелите си, станал е и облича сакото си, а сътрапезниците му недодялано се шегуват с това прибързано тръгване; като излиза от ресторанта, той е след нея, усеща погледа му на задника си. Алекс има много хубаво, заоблено дупе. Изминала е едва десетина метра, когато мъжът я настига, прошепва „добър вечер“ и тя намира, че лицето му… ами това лице поражда у нея много усещания.
Феликс. Не казва фамилно име, не носи халка, може и току-що да я е махнал, защото забелязва отпечатък на пръста му.
— А как е вашето малко име?
— Жюлия — отвръща Алекс.
— Красиво е.
При всички положения щеше да го каже. Това я забавлява.
Той посочва ресторанта зад себе си.
— Малко са шумни…
— Малко — кимва тя с усмивка.
— Само момчета сме, тъй че…
Алекс не отговаря. Ако продължи, ще затъне, и той го съзнава.
Първо й предлага питие, знае един бар…
Тя казва: не, благодаря.
Вървят известно време заедно, Алекс крачи бавно и го оглежда. Носи дрехи от супермаркет. Вярно, че става от масата, но това не е единствената причина копчетата на ризата му да са така опънати, няма кой да му каже да си купи един номер по-голяма. Или да започне диета и да спортува.
— Не — настоява той, — уверявам ви, че е работа за двайсет минути…
Обяснява, че домът му съвсем не е далеч, за едно последно питие. Алекс отвръща, че не й се иска особено, уморена е. Вече са при колата му, ауди, в което цари безпорядък.
— С какво се занимавате? — пита тя.
— Техник по поддръжката.
Алекс си превежда: монтьор.
— Скенери, принтери, харддискове… — уточнява, все едно това издига имиджа му. После добавя: — Ръководя екип за…
Разбира колко е глупаво да се надува и колко е напразно. Даже по-зле, поражда обратен ефект.
Махва, все едно изтрива нещо, ала е трудно да се разбере дали края на изречението, като незначителен, или началото, за което съжалява.
Отваря вратата, дъх на застоял цигарен дим.
— Пушите ли?
Топло и студено, това й е тактиката на Алекс. И го прави много добре.
— Малко — казва мъжът, притеснен.
Трябва да е към метър и осемдесет, широк в раменете, светлокестеняв, с тъмни, почти черни очи. Когато го видя да върви до нея, реши, че е късокрак. Не е особено съразмерен.
— Пуша само с пушачи — добавя джентълменски.
Убедена е, че в този миг би дал мило и драго за една цигара. Намира я за наистина красива и не го крие: „Уверявам ви…“, но в действителност изобщо не я гледа, защото я желае бясно. Това е нещо дълбоко сексуално, животинско и го заслепява напълно. Дори не би могъл да каже как е облечена. Изглежда така, сякаш ако Алекс не си легне с него веднага, ще се прибере у дома и начаса ще избие семейството си с ловна пушка.
— Женен ли сте?
— Не… разведен. Всъщност разделен…
Само по тона му тя си превежда: „Не успявам да се справя и сега ми трият сол на главата“.
— А вие?
— Сама.
Предимството на истината е, че звучи като истина. Той свежда очи, не от притеснение или свенливост, съзерцава гърдите й. Алекс може да облече каквото си иска, всички мигом забелязват, че има красиви, съблазнителни гърди. Тя се усмихва и тръгвайки си, подхвърля:
— Може би някой друг път…
Мъжът се втурва в пролуката — кога, кога, кога? Рови из джобовете си. Минава такси, Алекс вдига ръка. Таксито спира. Тя отваря вратата. Когато се обръща да му каже довиждане, той й подава визитка. Малко е смачкана и изглежда мърляво. Все пак я взема и за да покаже, че не й придава никакво значение, я напъхва разсеяно в джоба си. В огледалото за обратно виждане зърва как изправен насред улицата гледа отдалечаващото се такси.