— Дали няма жена в цялата история?
— Има, но не знаем дали е свързана със случая.
Камий усеща лека тръпка по гръбнака.
— Добре, според вас как е станало? Масиак затваря в двайсет и два часа…
— Двайсет и един и четирийсет и пет — поправя го старшина Ланглоа.
Това не променя особено нещата. Старшина Ланглоа се мръщи — не, променя ги.
— Виждате ли, комисар Верховен — подхваща той, — този тип търговци са склонни по-скоро да затварят малко по-късно от указаното в разрешителното, да хлопне кепенците петнайсет минути по-рано, не е толкова обичайно.
„Любовна среща“ са думите на старшина Ланглоа и това е неговата хипотеза. В края на деня постоянните посетители на заведението съзрели жена. Тъй като били там от средата на следобеда, сигурно са се позамаяли от няколкото грама алкохол в кръвта, тъй че едни я видели млада, други възрастна, едни дребна, други едра, някои твърдели, че не била сама, други пък обратното, споменали за чужд акцент, ала между онези, дето смятали, че са го доловили, нито един не успял да уточни за какъв акцент иде реч, всъщност никой нищо не знае, освен че дълго разговаряла на бара с Масиак, който изглеждал силно възбуден, че било към двайсет и един часа и че четирийсет и пет минути по-късно затворил, като обяснил на клиентите, че бил много уморен. Останалото е известно. Никаква следа нито от млада, нито от възрастна, нито от дребна, нито от едра жена в близките хотели. Призовали хората да дадат показания, ала без полза.
— Трябваше да разширим периметъра на издирване — добавя жандармеристът, но избягва вечния рефрен за липсата на средства. — Засега можем да твърдим, че е имало жена, нищо повече…
Старшина Ланглоа винаги изглежда, като че изпълнява команда „Мирно!“. Изпънат, сякаш колосан.
— Нещо ви притеснява, а, старшина? — пита Камий, все така втренчен в списъка на загиналите във войната.
— Ами…
Камий се обръща към него и продължава, без да чака отговор:
— Онова, което ме изненадва, е, че човек може да иска да застави някого да му каже нещо, като му излива киселина в гърлото. Да желае да му запуши устата, разбирам, ама да го накара да говори…
Това сякаш връща свободата на старшина Ланглоа. Той се отпуска, като че ли за миг е забравил стойката „мирно“, и стига дотам да си позволи едно млясване с уста, съвсем не по устав. Камий се чуди дали да не го прикани към ред, но в кариерния си план старшината със сигурност не е включил опцията хумор.
— И аз си помислих същото — изрича той най-сетне. — Странно е… На пръв поглед престъпление на скитник. Фактът, че Масиак отваря задната врата, не доказва, че е познавал особата, доказва единствено, че е била достатъчно убедителна, за да й отвори, което не е било толкова трудно. Значи скитник. Заведението е празно, никой не го е видял да влиза, хваща чука — Масиак държал малка кутия с инструменти под плота, — удря Масиак и го връзва, това е отбелязано в рапорта.
— Ала тъй като не вярвате истински в хипотезата за киселината, която да го накара да каже къде са спестяванията му, явно предпочитате друга версия…
Отдалечават се от паметника и се връщат при колата, вятърът се е поусилил, а с него и студът в края на сезона, Камий нахлупва по-ниско шапката и придърпва пешовете на шлифера си.
— Да кажем, че не откривам логика. Не знам защо му сипват киселина в устата, обаче усещам, че няма нищо общо с кражбата. Обикновено крадците, когато са и убийци, действат по-просто, убиват, после ровят и си тръгват. Като побеснеят, изтезават по класически начин, може много да боли, но това са известни похвати. Докато тук…
— Тогава какво мислите за киселината?
Лека гримаса. Най-сетне се решава.
— Мисля, че е някакъв ритуал. Всъщност искам да кажа…
Камий много добре разбира какво иска да каже.
— Какъв ритуал?
— Сексуален… — осмелява се Ланглоа.
Старшината май е доста проницателен.
Седнали един до друг, двамата мъже гледат през предното стъкло на колата как дъждът се лее по косматия мъжага от паметника на загиналите воини. Камий разказва за последователността, която са установили: Бернар Гатеньо на 13 март 2005-а, Масиак на 28 ноември същата година, Паскал Трарийо на 14 юли 2006-а.
Ланглоа поклаща глава.
— Връзката е, че всичките са мъже.