Мълчание. Не е ясно дали поради раздразнение (съдията), униние (Льо Ген), търпение (Луи) или ликуване (Арман), но никой не продумва.
— Според вас жертвите нямат нищо общо помежду си и нашата убийца ги изтребва случайно — казва накрая съдията. — Смятате, че няма предумисъл.
— Дали има предумисъл, или не, не знам. Само констатирам, че жертвите не се познават и че не в тази посока трябва да работим.
— Защо тогава нашата убийца си сменя самоличността, ако не е, за да убие?
— Не за да убие, а защото е убила.
Достатъчно е съдията да изкаже някоя хипотеза и Камий дава на заден. Обяснява:
— Тя не сменя самоличността си в буквалния смисъл, просто се представя с друго име, не е същото. Питат я как се казва, отвръща „Натали“, „Леа“ и никой не й иска лична карта. Представя се с друго име, защото е убила хора, трима мъже, доколкото ни е известно, всъщност не знаем колко. Замита следите както може.
— Намирам, че се справя доста добре — подхвърля съдията.
— Признавам… — отвръща Камий.
Изрича това разсеяно, понеже гледа другаде.
Всички погледи се насочват към прозореца. Времето се е обърнало. Краят на септември е. Едва девет сутринта, а внезапно е притъмняло. Пороят, който шиба стъклата, се е усилил и плющи неистово, започнал е да се лее преди повече от два часа и няма изгледи да спре.
Камий наблюдава тази стихия с тревога. Облаците още не са добили онзи свиреп вид като в „Потопът“ на Жерико, ала във въздуха витае нещо заплашително. Трябва да внимаваме, мисли си той, в нашия дребен живот краят на света сигурно няма да изглежда величав и може да настъпи ей така, по съвършено глупав начин.
— Мотив? — пита съдията. — Малко вероятно е да са парите…
— На едно мнение сме. Тя взема смешни суми, ако го правеше за пари, щеше по-добре да преценява кого да затрие и да избира по-богати плячки. Парите на бащата на Трарийо са шестстотин двайсет и три евро, при Масиак е дневният оборот. На Гатеньо източва кредитните карти.
— Дребна печалба между другото?
— Възможно е. По-скоро съм склонен да мисля за фалшива следа. Старае се да обърка разследването, като имитира кокошкарски кражби.
— Какво тогава? Лудост?
— Нищо чудно. Във всеки случай е на сексуална основа.
Страшната дума. Оттук нататък, каквото и да кажат, моментално ще изплува това. Съдията си има мнение по въпроса. Камий не би заложил много на сексуалния си опит, но е учил в разни школи и не се бои да теоретизира.
— Тя… (ако е тя)…
От самото начало съдията си умира за този ефект. Без съмнение при всички съдебни разследвания превръща това в лайтмотив — позоваването на юридическото правило, презумпцията за невинност, необходимостта да се опре на неоспорими факти — и с наслада се гуши в ролята на поучаващ. Когато изрече някоя недомлъвка като тази, която припомня, че нищо не е доказано, винаги вмъква секунда мълчание, за да могат останалите да схванат значението на подтекста. Льо Ген кимва. След малко ще каже: „Пак добре, че не е съвсем зелен. Ами представяш ли си колко досаден е бил в последния клас на гимназията?“.
— Изсипва сярна киселина в гърлата на жертвите си — продължава най-сетне съдията. — Ако беше на сексуална основа, както твърдите, ми се струва, че щеше да я използва по друг начин, не съм ли прав?
Това е намек, индиректен. Теоретизирането държи действителността на разстояние. Моментът не е за изпускане:
— Можете ли да уточните? — пита Камий.
— Ами…
Секунда колебание повече и Камий се възползва:
— Да?…
— Ами щеше да излее киселината по-скоро…
— На пишката — прекъсва го Камий.
— Ъъъ…
— Или на ташаците, може би? Или пък и на двете?
— Да, така мисля.
Льо Ген вдига очи към тавана. Когато чува, че съдията взема отново думата, си казва „втори рунд“ и това предварително го изморява.
— Комисар Верховен, смятате, че жената е била изнасилена, тъй ли?
— Да. Мисля, че убива, защото е била изнасилена. Отмъщава си на мъжете.
— И изсипва сярна киселина в гърлата им…
— Залагам на лош спомен от фелацио. Случва се, знаете…