— Напълно — казва съдията. — Дори се среща по-често, отколкото предполагаме. Но, за щастие, не всички жени, шокирани от подобен акт, се превръщат в серийни убийци. Или поне не по този начин…
Съдията изненадващо се усмихва и леко обърква Камий. Това са ненавременни усмивки и е трудно да бъдат тълкувани.
— Във всеки случай, каквито и да са мотивите й — заявява Камий, — тя го прави. Да, знам, ако е тя…
И бързо завърта показалец във въздуха: знаем рефрена.
Съдията продължава да се усмихва, кимва и се изправя.
— Във всеки случай, дали е тъкмо това, или не, нещо я стиска за гърлото.
Всички са удивени. Най-вече Камий.
34
Алекс опитва последна маневра за съпротива: не съм облечена, не мога да изляза така, нищо не съм си взела, „Вие сте съвършена“, и внезапно са лице в лице в хола. Жаклин я гледа втренчено, вперва поглед в зелените й очи и поклаща глава с възхищение, примесено със съжаление, все едно гледа част от собствения си живот, сякаш казва: колко е хубаво да си красива, да си млада, на глас казва: „Съвършена сте“, и го мисли наистина, а Алекс няма повече какво да каже, хващат такси и докато се усетят, вече са стигнали. Залата е много голяма. Дълбоко в себе си Алекс намира това за трагично, като цирк, като зоологическа градина, място, което отприщва у вас необяснима тъга, пък и за да се запълни подобно помещение, трябват поне осемстотин души, а те са едва сто и петдесет. Оркестър, акордеон, електрическо пиано, музикантите са около петдесетте, диригентът носи кестенява перука, която се изсулва от потта, и човек се пита дали накрая няма да му падне на гърба. Наоколо — стотина столове. В центъра дансингът свети подобно на нова монета, трийсетина двойки сноват, костюмирани като танцьори на болеро, на чарлстон, като сватбари, като кичозни испанци. Кръстопът на самотници. Жаклин не възприема нещата по този начин, тя е като у дома си, обожава това място и то се вижда. Познава сума народ, представя Алекс. „Лора“, намигване към нея, след това „моя племенничка“. Посетителите са на по четирийсет, петдесет. Трийсетгодишните изглеждат като сирачета, ако са момичета, и някак съмнителни, ако са мъже. И десетина жизнерадостни жени на възрастта на Жаклин, нагласени, с прически, гримирани, под ръка с мили и кротки съпрузи с безупречни ръбове на панталоните, жени шумни и остроумни, от онези, за които казват, че са „винаги навити“. Приемат Алекс с прегръдки, сякаш тази среща е чакана отдавна и с нетърпение, ала много бързо я забравят, защото са дошли най-вече за да танцуват.
Всъщност всичко това е само претекст, понеже тук е Марио и Жаклин идва заради него. Трябваше да го каже на Алекс, щеше да е по-просто. Мъж на трийсет, физика на зидар, леко недодялан, но безспорно мъжествен. Значи, от една страна, Марио, зидарят, а, от друга, Мишел, по-скоро в стил ръководител на средно или малко предприятие, стегната вратовръзка, мъж, който с върха на пръстите придърпва маншетите на ризата и носи бутонели със собствените си инициали. Воднистозелен костюм, много светъл, с тънък черен кант по дължината на крачола, като на мнозина други, да се чуди човек къде ли може да се покаже с подобно нещо освен тук. Пада си по Жаклин и това се вижда, само дето, сравнен с Марио, петдесетакът малко му натежава. На Жаклин й пука за Мишел колкото за ланшния сняг. Алекс наблюдава тази прозрачна игра. Тук са достатъчни няколко основни положения от етологията, за да бъдат обяснени всички отношения.
Отстрани има бар, по-скоро бюфет, където хората се скупчват, щом танцът не им е по сърце, и си разменят закачки. Мъжете пък се сближават с жените. На моменти се образува цяла тълпа в ъгъла на залата, а танцуващите двойки изглеждат още по-сами, като фигурки върху сватбени торти. Диригентът ускорява темпото, за да свърши по-бързо и да опита късмета си с друго парче.
Минава два през нощта, когато залата започва да се опразва, мъже трескаво прегръщат няколко жени в средата на дансинга, понеже им остава много малко време, за да се уредят.
Марио изчезва, Мишел предлага да изпрати момичетата, Жаклин казва „не“, вземат такси, но преди това се прегръщат: прекарахме прекрасна вечер, и си обещават какво ли не.
В таксито Алекс се осмелява да спомене Мишел пред една подпийнала Жаклин, която отговаря с откровение, в което няма нищо тайно: „Винаги съм харесвала по-млади мъже…“
И сбърчва нос, все едно казва, че не може да устои на шоколад. И двете се купуват, мисли си Алекс, защото Жаклин рано или късно ще получи своя Марио, ала той ще й струва скъпо по един или друг начин.