На Луи му се приисква да му каже колко добро му се струва това, ала не го прави, защото се сеща, че Камий по същия начин непрекъснато рисуваше и Ирен и по бюрото му постоянно се появяваха нови скици, той ги нахвърляше, докато говореше по телефона, то бе сякаш неволен продукт на мисълта му.
Тъй че Луи не казва нищо. Разменят по няколко думи. Не, Луи ще остане още малко, ама не дълго, чакат го неща за довършване. Камий разбира, става, навлича палтото, взема си шапката и излиза.
Пътьом среща Арман. Рядко си е в кабинета по това време, изненадва се Камий. Арман е забол по една цигара зад всяко ухо, връхчето на четирицветна химикалка се подава от джоба на излинялото му сако. Признак, че някъде на етажа има новопостъпил. Обстоятелство, при което нюхът на Арман никога не му изневерява. Никой новодошъл не може да направи и две крачки в сградата, без да се натъкне на старото и най-симпатично ченге на света, готово да го преведе през лабиринта от коридори, симпатии, клюки, човек с открито сърце, дето адски добре разбира младите. Камий обожава това. Прилича на онзи кабаретен номер, при който зрителят за зла участ се качва на сцената, където му измъкват часовника и портфейла, без да се усети. По време на разговора новакът се разделя с цигарите си, с химикалката, с бележника, с картата на Париж, билетите за метрото, ваучерите за ресторант, пропуска за паркинга, дребните си, днешния вестник, списанието с кръстословиците — първия ден Арман прибира всичко, което му падне. Защото после е твърде късно.
Камий и Арман си тръгват от службата заедно. Сутрин Камий се здрависва с Луи, но вечер не си взема довиждане. С Арман си стисват ръцете вечер, ала без нито една дума. Всъщност всички знаят, никой обаче не го казва — Камий е човек, претоварен с навици, налага ги на обкръжението си и непрестанно се появяват нови.
Фактически това са не толкова навици, колкото ритуали. Начин да се обозначи. С него животът е едно вечно честване, само дето никой не знае какво се чества. И един своеобразен език. Дори слагането на очила при Камий не означава само „слагам си очилата“, а според случая: „имам нужда да помисля“, „оставете ме на мира“, „чувствам се стар“ или „дано след десет години…“. За Камий слагането на очилата е еквивалент на отмятането на перчема при Луи — система от знаци. Вероятно Камий е такъв, защото е твърде нисък. Нужно му е да се закотви здраво в света.
Арман стисва ръката му и се затичва към метрото. Камий остава на място. Леко безучастен. Колкото и мила да е Дудуш и да прави каквото може, да се прибираш вечер само за това…
Чел е някъде, че в мига, когато човек вече не вярва на нищо, идва знакът, който би могъл да ви спаси.
И то се случва точно тук, в този миг.
Пороят, който бе спрял за малко, отново руква. Камий придържа шапката си, защото вятърът вилнее, и върви към напълно пустата стоянка за таксита. Двама мъже под черни чадъри, изнервени. Взират се в далечината, надвесени над платното, като пътници, чакащи с нетърпение закъсняващ влак. Камий поглежда часовника си. Метрото. Кръгом, няколко крачки и пак кръгом. Той спира и наблюдава малка сценка около стоянката. Една кола минава бавно в лентата за автобуси, толкова бавно, че прилича на опит за сближаване, на дискретна, тиха покана, стъклото е свалено… И внезапно Камий усеща, че е открил. Не го питайте защо. Може би просто защото е изчерпал останалите версии. С автобус е било невъзможно заради късния час, с метрото — твърде рисковано поради камерите, разположени навсякъде, а и когато почти се е изпразнило, винаги се намира някой да ви измери от глава до пети. Таксито също не става. Най-добрият начин да те огледат отблизо.
Значи…
Значи, ето как се е случило. Не губи време да разсъждава повече, нахлупва шапката, изпреварва клиента, който е приближил, измърморва някакво извинение и пъхва глава през сваленото стъкло.
— За Ке дьо Валми? — пита той.
— Петнайсет евро? — дръзва шофьорът.
От източноевропейска страна, но коя, Камий не е наясно много-много с акцентите… Отваря задната врата. Колата потегля. Шофьорът вдига прозореца. Носи вълнена жилетка, домашно плетена, с цип. Камий не е виждал такова нещо поне от десет години. Откакто изхвърли своята. Минават няколко минути, той затваря очи от облекчение.
— Не, по-скоро ме закарайте на Ке де-з-Орфевр.