Шофьорът отправя поглед към огледалото за обратно виждане.
На преден план: полицейската карта на комисар Верховен.
Луи тъкмо ще тръгва и облича палто „Александър Маккуин“, когато Камий се връща с плячката си.
Луи е доста изненадан.
— Имаш ли секунда? — пита Камий, ала не изчаква отговора, настанява шофьора в една стая за разпити и кацва на стол пред него.
Няма да продължи дълго. Всъщност тъкмо това Камий обяснява на мъжа:
— Възпитаните хора винаги се разбират, нали?
Понятието „възпитани хора“ е доста сложно за един петдесетгодишен литовец. Тъй че Камий прибягва до по-сигурни ценности, по-елементарни и следователно по-ефикасни обяснения:
— Ние, полицията, искам да кажа, всички ние ще се захванем с това. Мога да мобилизирам толкова хора, че да завардим Гар дю Нор и Гар дьо л’Ест, гарите „Монпарнас“, „Сен Лазар“ и дори „Инвалидите“ за пътуващите към летище „Роаси“. Можем да спрем две трети от незаконните таксита в Париж за по-малко от час и да попречим на останалите да работят два месеца. Тези шофьори, които хванем, ще ги докараме тук и ще ги сортираме — без документи, с фалшиви документи, с изтекли документи, ще им друснем глоба колкото цената на колата, само че колите ще им ги отнемем. Е, няма как, такъв е законът, нали разбираш. И после половината от вас ви натоварваме на самолетите за Белград, Талин, Вилнюс (не се тревожи, ще се погрижим за билетите), а онези, които останат, ще ги тикнем в пандиза за две години. Какво ще кажеш, старче?
Литовският таксиджия не владее добре френски, ала е схванал основното. Повече от притеснен, той гледа паспорта си, сложен на масата, който Камий старателно глади с ръба на дланта, сякаш да го изчисти.
— Ще задържа и това, ако желаеш. Като спомен от нашата среща. А ще ти върна това.
Подава му мобилния. Лицето на комисар Верховен внезапно се променя, край на шегите. Трясва телефона на желязната маса.
— А сега ти заповядвам да вдигнеш голяма патърдия между вашите. Искам едно момиче, двайсет и пет — трийсетгодишно, нелошо, но смачкано. Мръсно. Един от вас я е качил във вторник, 11-и, между църквата и Порт дьо Пантен. Искам да знам къде я е закарал. Давам ти двайсет и четири часа.
36
Алекс ясно разбира, че изпитанието в клетката здравата я е разтърсило и че живее в дирята на кошмарното събитие. Страхът, че ще умре по този начин, с плъховете… само като помисли за това, потръпва и не успява да намери собствените си устои. Да възстанови равновесието, да се държи изправена. Тялото й остава схванато, мълниеносни крампи я будят нощем, прилича на белег от рана, който не иска да избледнее. Във влака посред нощ надава писък. Казват, че за да ни позволи да оцелеем, мозъкът прогонва лошите спомени и запазва само добрите; може и да е вярно, но сигурно отнема време, защото, щом Алекс затвори очи за по-дълго, ужасът се връща и я пронизва до дъното на вътрешностите й, тези проклети плъхове…
Напуска гарата, почти обяд е. Във влака най-сетне заспа и сега, на тротоара в Париж, се чувства все едно излязла от объркан сън. Сякаш доста оглупяла.
Дърпа куфара на колелца под равномерно сиво небе. Улица „Монж“, хотел, свободна стая с изглед към двора и далечен дъх на застоял тютюнев дим. Веднага се съблича, веднага под душа, много гореща вода, след това топла, после хладка, а сетне неизбежният бял хавлиен халат, който превръща безславните хотели в бедняшки дворци. С мокра коса, вдървена, прегладняла, ето я цяла-целеничка пред огледалото. Единственото, което наистина харесва у себе си са гърдите. Суши си косите и ги гледа. Пораснаха много късно, вече бе загубила надежда, пораснаха изведнъж, на колко, на тринайсет, даже повече, на четиринайсет години. Преди „плоска като писия“, все това чуваше в училище, в колежа. Съученичките й вече имаха деколтета и слагаха прилепнали пуловери, при някои зърната бяха като от титан, а при нея нищо. Подмятаха й и „като дъска за хляб“, тя така и не узна какво е дъска за хляб, никой не знаеше, освен че служеше да излага на показ плоските й гърди пред целия свят.
Чак по-късно разцъфна, беше в колежа. На петнайсет години изведнъж всичко си дойде на мястото, съвършено, гърдите, усмивката, дупето, очите, целият силует. Походката. Преди Алекс беше откровено грозна, с онова, което хората свенливо наричат невзрачна външност, тяло, дето не се решаваше да съществува, нещо безлично, от типа, който не предизвиква нищо, без изящество, без индивидуалност, ясно беше само, че е момиче, нищо друго, даже майка й казваше „горката ми дъщеря“, изглеждаше потисната, а всъщност в невзрачността на тази външност намираше потвърждение на всичко, което мислеше за Алекс. За нищо не става. Когато се гримира за пръв път, майка й избухна в смях, нито една дума, нищо, само това, Алекс избяга в банята, изтри си лицето, погледна се в огледалото, беше я срам. Като излезе оттам, майка й не продума. Само полуусмивчица, много дискретна, тя струваше колкото всички определения. А после, когато Алекс наистина започна да се променя, майка й се престори, че нищо не забелязва.