Днес всичко това е далеч зад нея.
Слага си бикини и сутиен и рови из куфара, къде ли я е дянала, не я е изгубила, не, сигурна е, че ще я намери, обръща куфара и разстила дрехите си на леглото, бърка в страничните джобове, мъчи се да си припомни, вижда отново себе си на тротоара, добре, какво носеше нея вечер, внезапно се сеща, пъхва ръка в един джоб.
— Ето я!
Това е безспорна победа.
— Ти си свободна жена.
Визитката е порядъчно смачкана и оръфана, прегъната от едната страна, беше си такава още когато й я даде.
Набира номера. Произнася с вперен във визитката поглед:
— Ало, добър ден, Феликс Маниер?
— Да, кой се обажда?
— Добър ден, обажда се…
Дупка в паметта. Какво ли име му каза?
— Жюлия? Ало, Жюлия ли е?
Той почти го изкрещя. Алекс започва да диша, усмихва се.
— Да, Жюлия.
Гласът му изглежда някак далечен.
— Карате ли? — пита тя. — Преча ли?
— Не, да, всъщност не…
Наистина е доволен да я чуе. Чак губи почва под краката.
— Е, да или не? — изрича Алекс през смях.
Този път го бие, ала той е почтен играч.
— За вас е винаги „да“.
Тя изчаква да изтекат няколко дълги секунди, колкото да оцени случващото се и да се наслади на онова, което казаното от него означава.
— Много сте мил.
— Къде сте? У вас ли?
Алекс сяда на леглото и залюлява крака пред себе си.
— Да, а вие?
— На работа…
Краткото мълчание, което следва, е от колебанието, всеки очаква другият да се реши. Алекс е уверена в себе си. И това проработва.
— Много ми е приятно, че се обаждате, Жюлия — казва накрая Феликс. — Много ми е приятно.
Че как! И колко само му е приятно. Алекс го вижда още по-ясно сега, когато чува гласа му, външността на мъж, който е малко обезсърчен от усилието и започва да натежава, силуета с късите крака и лицето… щом помисли за него, се вълнува, лицето му, което й въздейства така силно, и някак тъжните му, сякаш отсъстващи очи.
— А какво правите в работата?
Докато изрича това, Алекс се изпъва на леглото с поглед, зареян през отворения прозорец.
— Оправям сметките, защото утре заминавам, а ако не наблюдавам всичко, след седмица, нали разбирате…
Изведнъж млъква. Алекс продължава да се усмихва. Странно, достатъчно е да трепне с мигли или да замълчи, за да го спре или да го задвижи. Ако беше срещу него, щеше да бъде достатъчно да се усмихне по определен начин, да го погледне с леко извъртане на главата, за да прекъсне той изречението или да го довърши другояче. Всъщност тя и сега стори същото. Млъкна и той сам спря, усетил, че това не е верният отговор.
— Е, няма значение — добавя. — А вие какво правите?
Първия път, когато излязоха от ресторанта, му оказа такова въздействие, каквото умее да предизвиква у мъжете. Знае рецептата. Походка, издаваща едва доловима скръб, слабо поклащане на раменете, поглед с леко наведена глава и широко отворени, почти наивни очи, устни, които сякаш се разтапят, и това се забелязва с просто око… Тя отново вижда Феликс на тротоара, обезумял при мисълта да я притежава. Сексуалната му ненаситност се процежда през всичките му пори. Тъй че не е трудно:
— Излежавам се — отвръща Алекс. — На леглото.
Не преигра, никакъв дълбок или сластен глас, никакъв ненужен фолклор, само нужното, за да посее съмнение и смут. Тонът е чисто информативен, а съдържанието — истинска бездна. Мълчание. Сякаш чува лавината от неврони, отприщила се в ума на Феликс, който не е в състояние да произнесе ни една дума. Тогава започва да се смее глуповато и тъй като тя не реагира, дори тъкмо обратното, влага в мълчанието си цялото напрежение, на което е способна, смехът на Феликс се задавя и угасва:
— На леглото…
Излязъл е от релси. Само за една секунда се е превърнал в мобилния си телефон и се е слял с вълните, които се разпространяват през града, от него към нея, той е въздухът, който тя диша и който постепенно издува стегнатия й корем, увенчан с тези малки бели бикини, тъй малки, той е самите бикини, той е материята на бикините, той е атмосферата на стаята, микрочастиците прах, които я заобикалят и я обвиват, не може да каже нищо повече, не е в състояние. Алекс се усмихва кротко. Той я чува.