— Естествено, господин прокурор.
По тона му се отгатва ясно, че каквото и да е току-що даденото обещание, той няма никакво намерение да го спазва. Затваря. Този разговор му е докарал още по-лошо настроение, отколкото обстоятелствата.
— Пък и, дявол да го вземе, къде е твоят Морел?
Луи не очакваше това. „Твоят Морел.“ Камий е несправедлив, но Луи проявява разбиране. Да натрапиш подобен случай на човек като Верховен, който вече има известно предразположение към тревожност…
— В Лион — отговаря спокойно. — За европейския семинар. Връща се вдругиден.
Запътват се към свидетеля, пазен от униформен полицай.
— Досадници! — промърморва Камий.
Луи премълчава. Камий спира.
— Извинявай, Луи.
Но докато изрича това, не го поглежда, забил е очи в краката си, след това ги вдига отново към прозорците на жилищния блок с всичките онези глави, обърнати в една и съща посока, като във влак, потеглящ на война. Луи би искал да каже нещо, ала какво, няма смисъл. Камий взема решение. Най-сетне поглежда Луи.
— Хайде, да се престорим ли, че…?
Луи оправя един кичур. С дясната ръка. При него оправянето на кичура е цял език. В този миг дясната ръка казва: разбира се, нека да се престорим, че…
Луи посочва един силует зад Камий.
Мъжът е на около четирийсет. Разхождал кучето си — нещо, седнало в краката му, дето Господ сигурно е измайсторил грохнал от умора някой ден. Камий и кучето се поглеждат и се намразват на мига. Животното изръмжава, а после с джафкане се дърпа назад, докато се блъсва в краката на стопанина си. Но от двамата май стопанинът е по-изумен при вида на застаналия пред него Камий. Поглежда и Луи, изненадан, че човек може да стане полицейски началник с подобен ръст.
— Комисар Верховен — произнася отчетливо Камий. — Да си покажа ли картата, или вярвате на честната ми дума?
Луи наблюдава с наслада. Знае продължението.
Свидетелят ще каже:
— Не, не, няма нужда… Просто…
Камий ще го прекъсне и ще попита:
— Просто какво?
Другият ще се заплете:
— Ами не очаквах, вижте… по-скоро…
От този момент нататък имаше два варианта. Или Камий да приклещи човека, докато сам се наведе, и да натиска главата му, та да започне да моли за милост, а той понякога е безмилостен. Или да се откаже. Този път Камий се отказва. Става дума за отвличане. Спешен случай.
И тъй, свидетелят разхождал кучето си. Видял как отвличат жена. Пред очите му.
— Двайсет и един часа — отбелязва Камий. — Сигурен ли сте?
Свидетелят е като всички други — когато говори за нещо, всъщност говори за себе си.
— Убеден съм, защото в и половина винаги гледам автомобилните катастрофи в „Ноу Лимит“!… Извеждам кучето точно преди това.
Започват с физиката на нападателя.
— Мярнах го до коленете, нали разбирате. Но едър мъж, здравеняк.
И сериозно си мисли, че е оказал ценна помощ.
Камий го гледа, вече уморен. Луи задава въпросите. Коса? Възраст? Дрехи? Не видях съвсем ясно, трудно е да се определи, нормални. С такива сведения…
— Добре. А колата? — подава Луи с насърчителен вид.
— Бял товарен микробус. Като на някакъв фирмаджия, нали разбирате?
— Какъв фирмаджия? — срязва го Камий.
— Ами че не знам какъв… не знам, фирмаджия някакъв!
— И какво ви кара да мислите така?
Усеща се, че Верховен едва се сдържа. Мъжът застива с полуотворена уста.
— Е, всички фирмаджии имат такива, нали?
— Да — потвърждава Камий, — и дори ги използват, за да изпишат името, телефона и адреса си. Нещо като безплатна и подвижна реклама, нали разбирате? А вашият какво беше написал?
— Ами именно, нямаше нищо написано. Във всеки случай аз не видях.
Камий е извадил бележник.
— Така. Значи, казахме… непозната жена… отвлечена от анонимен фирмаджия с кола без отличителни белези, забравям ли нещо?
Паника у стопанина на кучето. Устните му треперят. Обръща се към Луи: пак да правя услуга ли, ще ме хванеш, ама друг път!
Камий затваря бележника, капнал от умора, и се извръща. Луи поема щафетата. В единствените показания има малко неща, ала ще трябва да се оправят и с тях. Камий очаква продължението на разпита. Марката на колата („Може би форд… Знаете ли, не познавам много-много марките, отдавна нямам ко…“), но жертвата е жена („Това е сигурно“). Описанието на похитителя обаче е все така мъгляво („Във всеки случай беше сам, не видях друг…“). Остава начинът. Насилственият начин.