— … момичето, което е отвлякъл, се освобождава, преди да го открием, разбираме, че е умъртвило трима души със сярна киселина…
Камий намира, че звучи малко като булеварден театър, и понечва да го каже, но Льо Ген вече е продължил:
— … докато направим досие, тя изпраща една жителка на Тулуза в рая на хотелиерите, връща се в Париж…
Камий чака края, предвидим и описан:
— … и претрепва някакъв самотник, който навярно се е канел кротко да я изчука, а ти ме питаш…
— … дали ония горе ти трият сол… — довършва Камий вместо него.
Камий е вече прав, на вратата, и я отваря уморено.
— Къде отиваш? — крещи Льо Ген.
— Щом някой трябва да ми чете конско, предпочитам да е съдия Видар.
— Наистина ти липсва вкус.
44
Алекс е изчакала два камиона да минат, след това и трети. Оттам, където е паркирала, може прекрасно да наблюдава маневрите на полуремаркетата, които се нижат като върволица на товарния кей. От два часа електрокаристите ги пълнят с палети, високи колкото къщи.
Предната нощ отиде да погледа. Трябваше да изкачи зида, не беше лесно, наложи се да се покатери на покрива на колата, ако някой я беше хванал, край на историята. Но не, успя да остане няколко минути горе на зида. Всеки камион има табела с пореден номер, изписан с шаблон отпред вдясно, и дестинацията. Всички заминават за Германия — Кьолн, Франкфурт, Хановер, Бремен, Дортмунд. На нея й е нужен онзи, който е за Мюнхен. Записала си е регистрационния му номер, поредния номер, пък и във всеки случай той се отличава. Точно под покрива стикер с надпис БОБИ е залепен по цялата ширина на предното стъкло. Тя се дръпна от зида, когато чу, че идва кучето пазач, което най-сетне бе надушило присъствието й.
Преди трийсетина минути бе забелязала как шофьорът се качва в кабината, за да си остави нещата и да вземе документите. Висок и сух тип в син гащеризон, около петдесетте, с много къса коса и гъсти мустаци като четка за метене. Няма значение физиката, важното е да я вземе. Поспа в колата, докато отворят фирмата към четири сутринта. Голямото раздвижване настъпи половин час по-късно и оттогава не е спирало. Алекс е напрегната, защото не може да пропусне възможността, иначе сбогом на всяка стратегия, ще бъде принудена какво — да чака полицията в хотелската си стая ли?
Най-сетне малко преди шест мъжът приближава до камиона, чийто мотор работи на бавни обороти от четвърт час и проверява документите. Алекс вижда, че разменя шеги с един от електрокаристите и с други двама шофьори, накрая се качва и това е моментът, който тя избира, за да излезе от колата, да заобиколи, да отвори багажника, да си вземе раницата, да се увери, скрита от отворения багажник, че между нея и камиона няма друго возило, и когато е сигурна, хуква към изхода за тежкотоварните автомобили.
— Никога не спирам коли на стоп. Твърде е опасно.
Боби се съгласява. Не е разумно за момиче. Той оценява начина, по който тя се оправя, и как чака търпеливо пред вратата на специализирано предприятие, вместо да вдига палец край пътя.
— И като се има предвид броят на камионите, сте убедена, че все един ще ви качи!
Очарован е и открива безброй плюсове в тактиката на Алекс. Не Алекс. За него е Клое.
— Аз съм Робер — казва и протяга ръка през седалката. — Ама ми викат Боби — допълва и посочва стикера.
И въпреки всичко е леко изненадан.
— Има евтини самолетни билети. По интернет можело да се намери за четирийсет евро. Вярно, че все в невъзможни часове, но ако човек разполага с време!
— Предпочитам да си запазя парите, за да живея там. Пък и нали пътуването е за това — да срещаш хора, не е ли така?
Мъжът е простичък и сърдечен, не се поколеба да я вземе още щом я видя долу, до кабината. Алекс дебнеше не отговора, а тона на отговора му. Боеше се от някой сладострастен поглед. Нямаше желание да се бори с часове с някакъв сервизен донжуан. Боби е закачил фигурка на Дева Мария на огледалото за обратно виждане и малко устройство на арматурното табло — екран, който показва снимки, леко размазани, на щора, която се отваря и затваря. Сменят се непрекъснато и е изтощително да ги гледа човек. Купил го е в Мюнхен. Трийсет евро. Боби често посочва цената на нещата, не толкова за да предизвика възхищение, колкото за да бъде точен и педантичен в обясненията си. А той обяснява ли, обяснява. Минава почти половин час в коментари за снимките, за семейството, къщата, кучето, най-вече много снимки на децата, три.