И сочи челото си.
— Ще се възползвам да се поразтъпча — подхвърля Алекс. — И да звънна по телефона.
Той смята, че е много забавно да добави: „Целунете го от мен!…“, и дръпва перденцето на леглото.
Алекс е на паркинга, между безброй камиони.
Изпитва нужда да повърви.
Колкото повече времето минава, толкова по-тежко й става на сърцето. Резултат от нощта е, казва си, а много добре знае, че това няма нищо общо. От пътуването е.
Присъствието й на тази магистрала има само един смисъл — да подчертае до каква степен играта е на път да приключи.
Преструва се, но всъщност се бои от истинския край. Утре, сега…
Алекс заплаква тихо, сплела ръце на гърдите си, изправена между огромните камиони, строени един до друг като едри застинали насекоми. Животът винаги успява да ни докопа, нищо не можем да направим и не сме в състояние да се измъкнем, никога.
Повтаря си тези думи, подсмърча, секне се, опитва се да диша дълбоко, за да изтласка буцата в гърдите, да накара отново да тръгне натежалото, уморено сърце, ала е трудно. Трябва да зареже всичко това, ето какво си повтаря, за да си даде кураж. После ще спре да мисли за него, всичко ще бъде изчистено. Затова е тук, на тази магистрала, защото е на път да изостави всичко това. Малко й олеква при тази мисъл. Тя крачи, свежият въздух я ободрява, успокоява я, оживява я. Още няколко дълги вдишвания и нещата потръгват.
Минава самолет, долавя се по мигащите светлини във формата на триъгълник.
Дори се спира да го погледа, а той пори небето прекалено бавно, но все пак се движи и накрая изчезва.
Самолетите често предизвикват размишления.
Бензиностанцията е до широк мост, обкрачил магистралата, в двата края на който са струпани закусвални, павилиони за вестници, малки супермаркети и всевъзможни магазинчета. От другата страна на моста е обратната посока, връщането към Париж. Алекс се качва в кабината и внимателно затваря вратата, за да не събуди Боби. Завръщането й е прекъснало съня му, ала няколко секунди по-късно отново чува тежкото му дишане със свистене в края на всеки цикъл.
Тя придърпва раницата си, нахлузва якето, проверява да не е забравила нещо, да не е изтървала нещо от джобовете си, не, всичко е тук, всичко е наред. Застава на колене на седалката и тихо дръпва перденцето.
— Боби… — повиква го шепнешком.
Не иска да го събуди внезапно. Но той спи дълбоко. Обръща се, отваря жабката — нищо, затваря я. Бърника под седалката — нищо. Под седалката на шофьора — пластмасов несесер с инструменти, примъква го към себе си.
— Боби… — произнася пак, наведена напред.
Този път има повече успех.
— Какво?
Не е съвсем буден. Задал е въпроса рефлекторно, умът му още не е изплувал на повърхността. Толкова по-зле. Алекс държи отвертката като кама и само с един удар я забива в дясното му око. Движението е съвършено точно. Естествено, медицинска сестра е… И тъй като е вложила много сила, отвертката е изминала невероятен път в главата, все едно е потънала чак до мозъка.
Разбира се, не е така, ала все пак е проникнала достатъчно дълбоко, за да забави реакцията на Боби, който се опитва да се надигне, а краката му започват да ритат във всички посоки. Крещи. Тогава Алекс му забива втората отвертка в гърлото. Безпогрешно, но и този път не е кой знае какво постижение, разполагаше с много време да се прицели. Точно под адамовата ябълка. Крясъкът се превръща в нещо като шумна гаргара. Алекс навежда леко глава и смръщва вежди: не му разбирам нищо на тоя тип. Все пак се варди от хаотичните движения на ръцете на Боби, може да убие бик с един замах на лапата, животното му с животно. Той започва сериозно да се задушава. Въпреки безредната ситуация Алекс следва своята идея. Издърпва със сила отвертката под адамовата ябълка, пази се и я забива отстрани в гърлото; веднага плисва кръв. След това без бързане се протяга за раницата. Във всеки случай къде според вас би могъл да се дене Боби с отвертка в гърлото? Той е полуумрял, когато тя се обръща към него. Даже няма нужда да го връзва, диша, но едва-едва, а мускулите му изглеждат вдървени и вече хърка. Най-трудно е да му отвори устата, ако не използва чук, ще й е нужен цял ден. Значи, чук. В несесера има всичко необходимо, тия джаджи са направо страхотни. Алекс чупи горните и долните зъби, та да може да вкара гърлото на флакона със сярна киселина в устата на Боби. Мъчно е да се разбере какво усеща мъжът, в такова състояние е, че как да знае човек какво му причинява това, киселината се излива в устата му, никой никога не ще разбере какво е изпитал наистина, впрочем няма и значение. Както казваше някой, важно е намерението.