Купила е руло чували за смет. Отваря багажника на колата. Избликват сълзи, които не иска да види. Разпечатва двете кашончета с надпис „Лично“ и забранявайки си да мисли, сграбчва, без да гледа, всичко, дето е вътре, напират ридания, които не желае да чува, натъпква всичко, което й падне под ръка в чувалите — тетрадките от колежа, писмата, личния дневник, мексиканските монети, от време на време бърше очи с ръкав, подсмърча, ала не възнамерява да спре, не може, невъзможно е, трябва да стигне докрай, да изостави всичко, евтините бижута, снимките, всичко да зареже, без да избира, без да си спомня страниците от романите, всичко да изхвърли, всичко, малката негърска глава от черно дърво, кичура руси коси, хванати с червен ластик, ключодържателя сърце с надпис „Даниел“, първата й голяма любов, в началното училище, буквите почти са се изличили, но хайде, стига. Алекс връзва третия чувал с бялата връв, ала всичко това й идва в повече, твърде бурно е, твърде необуздано, и тя се обръща, сяда тежко, почти се строполява на отворения багажник и обхваща главата си с длани. Онова, което й се иска сега е да вие. Да вие. Да можеше… Ако все още имаше силата… Една кола се задава. Алекс бързо се изправя, преструва се, че рови в багажника, колата отминава, паркира по-натам, по-близо до рецепцията, винаги е по-добре да не трябва да се върви много.
Трите чувала са на земята. Тя заключва багажника, взема ги и излиза от паркинга с широки решителни крачки. Плъзгащата се решетка, която уж трябва да варди входа, май не е била пипана от години и ръждясва под дебелия пласт някога бяла боя. Улицата в индустриалната зона, слабо движение, няколко заблудени коли, търсещи хотел като нейния, след това един скутер, никакви пешеходци, за какво ви е да ходите пеша из тая пустош, ако не сте някой като Алекс? Всъщност къде ли може да иде човек по някоя от тези улички, която води до съвършено еднаква? Контейнерите с боклуци са наредени по тротоарите пред оградите на предприятията и са десетки. Алекс върви няколко минути, после внезапно се решава. Ето този. Отваря го, хвърля вътре чувалите, сваля раницата, която полита подир тях, силно затръшва капака и се връща в хотела. Тук почива животът на Алекс, нещастно момиче, често убийца, организирана, слаба, съблазнителка, изгубена, неизвестна на полицията, Алекс, която тази нощ е голямо момиче, Алекс, която трие сълзите си, която диша в ритъма на решителната си крачка, която се връща в хотела и тоя път минава без предохранителни мерки покрай мъжа от рецепцията, погълнат от телевизора, Алекс, която се качва в стаята си, съблича се и се разтапя цяла под горещия, а след това много горещ душ с широко отворена под струята уста.
46
Решенията понякога са загадъчно нещо. Това например Камий не би могъл да го обясни.
В началото на вечерта размишляваше върху разследването, върху многото престъпления, които това момиче щеше да извърши, преди да го обезвредят. Ала преди всичко дълго мисли за самото момиче, за лицето, което хиляди пъти бе рисувал, за онова, което тя бе съживила в неговия живот. Тази вечер е наясно къде греши. Това момиче няма нищо общо с Ирен, просто е смесил личността и ситуацията. Разбира се, похищението веднага породи асоциация с Ирен и после Камий все ги свързваше, понеже преоткриваше подобен ужас и емоции, които предизвикваха у него едно доста прилично на някогашното чувство за вина. Тъкмо от това се страхуват, когато казват, че един полицай не бива да разследва случай, който го засяга емоционално. Но Камий съзнава, че всъщност не е попаднал в клопка, а я е предизвикал сам. Приятелят му Льо Ген му предложи най-сетне да се изправи пред реалността. Камий би могъл да предаде щафетата, ала не го стори. Сам пожела това, което му се случва. Имаше нужда от него.
Той нахлузва обувките, облича якето, взема ключовете на колата и час по-късно кара бавно по притихналите улици край гората на Кламар. Улица вдясно, друга вляво, след това права линия, която потъва между високите дървета. Последния път, когато бе идвал тук, държеше служебното оръжие между бедрата си.
Сградата изниква след петдесетина метра. Светлината на фаровете се отразява в мръсните прозорци. Това са малки вертикални стъкла, плътно едно до друго, като при остъклените покриви на някои заводи. Камий спира колата и двигателя и оставя фаровете да светят.
Гложди го едно съмнение. Ами ако е сгрешил?
Слиза. Тук нощта е по-хладна, отколкото в Париж, а може би само на него му е студено. Оставя вратата отворена и тръгва към постройката. Трябва да е бил тук някъде, когато хеликоптерът внезапно прониза върхарите на дърветата. Камий почти падна, шум, вятър, той се затича. Не помни дали още държеше оръжието в ръка. Вероятно да, отдавна беше, трудно му е да възкреси подробностите.