Ателието е едноетажна сграда, жилище за пазача на вече изчезнало имение, и отдалеч прилича на руска дървена къща с парапет на верандата, на която човек очаква да види люлеещ се стол.
Камий следва пътеката, по която е вървял стотици пъти като дете, като юноша, когато идваше при майка си да я погледа как работи, да поработи при нея. Гората не го привличаше, правеше няколко крачки и заявяваше, че предпочита да си стои вътре. Беше самотно момче. Неизбежното посрещаше като желано, защото му бе трудно да си намери другарчета за игра заради ръста си. Не искаше да бъде вечен обект на закачки. И избираше да не си играе с никого. Всъщност се боеше от гората. Дори и днес тези високи дървета… Камий вече наближава петдесет. Тъй че е прехвърлил възрастта да се страхува от коварството на Горския цар20. Но е висок колкото на тринайсет и макар с всички сили да се държи тази нощ, гората и уединеното ателие го плашат. Не бива да се забравя, че тук работеше майка му и пак тук умря Ирен.
47
В стаята Алекс е скръстила ръце на гърдите си. Трябва да се обади на брат си. Щом чуе гласа й, той ще каже: „А, ти ли си? Какво искаш пак?“, и ще се вбеси още първата секунда, ала толкова по-зле. Вдига хотелския телефон и поглежда на стикера какво следва да набере — нула за външна линия. Открила е място, където може да му определи среща, съвсем близо до индустриалната зона, и е записала адреса на листче. Търси го, намира го, поема дъх и набира номера. Телефонен секретар. Странно, той никога не изключва мобилния си, дори през нощта, твърди, че работата е свещена. Сигурно минава през някой тунел или го е забравил на масичката в антрето, кой знае, всъщност това не проваля нещата, оставя му съобщение: „Алекс е. Трябва да те видя. Спешно е. Булевард «Жувнел» 137 в Олне, 23:30. Ако закъснея, изчакай ме“.
Понечва да затвори, сеща се и добавя: „Но не ме карай да чакам“.
Сега я обзема атмосферата на стаята. Изтегната на леглото, тя дълго мечтае, времето минава бавно, мислите сами се нижат, по силата на собствения си бяг, чува ехото от телевизора в съседство, хората не си дават сметка колко силно слушат и колко пречат. Би могла да го накара да спре, ако пожелае. Ще излезе от стаята си, ще звънне на вратата, ще й отвори изненадан мъжът, дали е обикновен мъж, като тези, от които изби колко вече, петима? Шестима? Повече? Ще се усмихне както умее, мило, ще каже: аз съм ви съседка по стая, с лек жест с глава, сама съм, може ли да вляза? Стъписаният мъж ще отстъпи крачка назад и тя веднага ще добави: искате ли да ме видите съвсем гола? Със същия тон, сякаш казва: бихте ли дръпнали завесите? Мъжът ще зяпне от почуда, сигурно има коремче, естествено, след трийсетте всички са така, дори Паскал Трарийо, той от бирата, дано дяволът го мъчи в своята безмерна жестокост. Тя ще разтвори пеньоара си и ще попита: как ме намирате? Наистина би било мечта да може да направи това веднъж, само веднъж. Да разтвори пеньоара си и да попита: как ме намирате, и да бъде сигурна в отговора, сигурна, че ръцете му ще се разперят и тя ще се сгуши в тях. В действителност ще каже: може ли първо да спрете телевизора? Мъжът ще се втурне, пелтечейки извинения, и още как, ще го опипа непохватно, за да открие копчето, толкова възбуден, каква чудодейна поява!
И така, той е с гръб, наведен напред, само трябва да сграбчи алуминиевата нощна лампа и да му я стовари с две ръце точно зад дясното ухо, нищо по-лесно, и щом се свлече, вече е като детска игра, знае къде да го фрасне, та да го зашемети за няколко секунди и да има достатъчно време да му нанесе следващите удари, тук, върху чаршафа, за да направи върви, половин литър сярна киселина в гръцмуля и случаят е приключен, телевизорът вече не вдига шум, клиентът няма скоро да усили звука, най-сетне човек може да прекара една спокойна вечер.
Такъв е будният сън, който сънува Алекс, изтегната на леглото, с ръце под главата. Отдала се е на себе си. Изплуват спомени от нейния живот. Наистина в тях няма съжаление. Всички тези жертви бяха необходими, изпитваше нужда от тях. Нужда да ги накара да страдат, да ги умъртви, да, действително никакво съжаление. Даже можеше да има и други, много други. Така е написана историята.
Дойде време да пийне малко алкохол. Мисли да си сипе глътка „Баумор“ в пластмасовата чаша от банята, но се отказва и пие направо от бутилката. Алекс съжалява, трябваше да купи и цигари. Тъй и тъй е празник. Почти петнайсет години, откак не е пушила. Недоумява защо да е трябвало да си купи тази вечер, след като всъщност никога не са й се нравели. Искаше да прави каквото правят всички, обзета от мечтата на всяка девойка да бъде като останалите. Никак не носи на уиски, от мъничко почва да залита. Тананика си мелодии, на които не знае думите, и докато си припява, събира вещите си, сгъва старателно дрехите една по една и грижливо подрежда пътническата си чанта. Обича нещата да са изрядни, апартаментът й трябваше да се види, всъщност всичките й апартаменти, винаги безупречни. В банята на малката разбрицана етажерка с цвят екрю, осеяна със следи от загасени цигари, подрежда тоалетните си принадлежности, пастата и четката за зъби. От несесера вади тубата си с молекулите на щастието. Един косъм е залепнал под капака, тя отваря тубата, хваща косъма, вдига високо ръка и го пуска подобно на мъртво листо, щеше й се да има цяла шепа, за да направи като дъжд, като сняг, някога у една приятелка често си играеха на това на моравата, правеха си дъжд с маркуча за поливане. От уискито е. Понеже докато разтребваше, продължи да си посръбва направо от бутилката, но колкото и кротко да я караше, то бързо й завърта главата.
20
Вероятно авторът прави двойна алюзия — за баладата на Гьоте „Горски цар“ и за вдъхновения от нея едноименен роман на Мишел Турние „Горски цар“, удостоен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“ през 1970 г. — Б.р.