Към двайсет и три часа Луи Омайни открива единствения жилищен блок на улицата, който все още има портиерка на партера, истинска рядкост в Париж. Тя е зашеметена от елегантността на Луи. Благодарение на което стаичката й се превръща в генерален щаб на полицията. Щом съзира ръста на комисаря, на горката портиерка тутакси й се свива сърцето. Недъгът на този мъж я пронизва, също като изоставените животинки. Мигом слага юмрук пред устата си: господи, господи, господи! При тази гледка се изпълва с жалост, олюлява се, прималява й, ох, каква зла участ! Скришом го наблюдава, присвила очи в болезнена гримаса, сякаш по него има зейнала рана и тя споделя болката му.
Тихичко пита Луи:
— Да донеса ли малко столче за шефа ви?
Все едно Камий се е смалил току-що и трябва да се вземат мерки.
— Не, благодаря — отвръща Луи Милостиви и притваря очи. — Всичко си е наред и така, безкрайно ви благодаря, госпожо.
И й отправя прелестна усмивка. А въплъщението на Нравствеността приготвя цяла кафеварка, да има.
В чашата на Камий добавя и лъжичка мока.
Всички екипи работят, докато Камий посръбва кафе под милозливия поглед на портиерката. Луи мисли. Това е по неговата част, Луи е интелектуалец и все мисли. Мъчи се да разбере.
— Откуп… — подхвърля той предпазливо.
— Секс… — казва Камий. — Лудост…
Биха могли да изброят всички човешки страсти: желание за разрушение, притежание, бунт, завоевание. И единият, и другият са виждали смъртоносни страсти, а ето ги сега, сякаш заковани в тази стаичка… Почти бездейни.
Обиколиха околността, караха хората да слизат, сравняваха показания, слухове, мненията на този и онзи, звъняха по вратите, повярвали на веднага опровергавани уж сигурни свидетелства, и така до късно през нощта.
Но в крайна сметка нищо. Вероятно отвлечената жена не живее в квартала, или поне не в непосредствена близост до мястото на нападението. Тук май никой не я познава. Имат три сигнала, дето могат да се отнасят до нея, жени, които са на пътешествие, в командировка, които ги няма…
За Камий всичко това не предвещава нищо добро.
3
Събужда се от студ. И от натъртванията, защото пътуването бе дълго. Беше вързана и не можеше да стори нищо, та тялото й да не се въргаля и блъска в стените. После, щом фургонът най-сетне спря, мъжът отвори вратата и я уви в нещо като найлоново платнище, което овърза. След това я сложи на рамо. Страшно е да си просто товар, страшна е и мисълта, че си в ръцете на човек, който може така да те метне на рамо. Веднага си представяш на какво е способен.
Не прояви никаква грижа нито като я остави на земята, нито като взе да я влачи, все едно бе чувал по стълбите. Всичките й ребра се бъхтеха в ръба на стъпалата, а нямаше как да си пази и главата; Алекс извика, но мъжът продължи. Когато главата й се прасна за втори път отзад, тя припадна.
Бе невъзможно да разбере колко време е минало.
Сега няма никакъв звук, само страшен студ сковава раменете и ръцете й. И краката й са ледени. Тиксото е толкова стегнато, че кръвта й не циркулира. Тя отваря очи. Или поне се мъчи да ги отвори, защото лявото си остава затворено. Устата й също. Широко тиксо. Това не го помни. Докато е била припаднала…
Алекс лежи на пода, свита на една страна, с вързани на гърба ръце и стегнати крака. Боли я хълбокът, който е поел цялата тежест. Изплува бавно сякаш от кома, а болката е навсякъде, като след автомобилна катастрофа. Опитва се да види къде се намира, върти таза си и успява да се обърне по гръб, раменете много я болят. Окото й най-сетне се отлепя, но не улавя образ. Окото ми е пробито, казва си, прималяла от страх. Ала няколко мига по-късно полуотвореното й око й препраща мътна картина, сякаш долитаща от планета на светлинни години оттук.
Тя подсмърча, умът й блуждае, старае се да разсъждава. Това е някакъв хангар или склад. Голямо, празно място с разсеяна светлина, идваща отгоре. Подът е корав, влажен, с мирис на мръсен дъжд, на застояла вода, затова й е толкова студено, тук всичко е подгизнало.
Първото, което се връща като спомен, е мъжът, който я притиска към себе си. Тръпчивата, силна миризма, миризма на пот и на животинско. В трагични моменти често ви минава през ум нещо незначително: той ми отскубна коса, е първото, за което се сеща. Представя си главата с обширно голо петно, цяла шепа отскубната коса, и заплаква. Всъщност кара я да плаче не толкова тази представа, колкото всичко, което й се случи, умората, болката. И страхът.