— Точно така, игри за казина, кръчми, нощни заведения, даваме под наем машини. Из цяла Франция.
— Женен сте и имате три деца.
— Ето, знаете всичко.
Луи педантично си записва. След това вдига глава.
— Значи, сте били… седем години по-голям от Алекс.
Този път Тома Васьор потвърждава само с кимване.
— Алекс не е познавала баща си — додава Луи.
— Не. Моят баща е починал твърде млад. Майка ми роди Алекс по-късно, но не пожела да заживее с този мъж. Той изчезна.
— В крайна сметка тя е имала за баща само вас.
— Грижех се за нея, да. Доста. Нуждаеше се от това.
Луи не реагира. Мълчанието се проточва. Васьор продължава:
— Алекс вече беше, искам да кажа, беше много нестабилна.
— Да — вметва Луи. — Нестабилна, така ни каза и майка ви.
Той леко сбърчва вежди.
— Не открихме и намек за психиатрична намеса, изглежда, не е попадала в болница и не е била наблюдавана.
— Алекс не беше луда! Беше нестабилна!
— Липсата на баща…
— Най-вече характерът. Още като малка не успяваше да си създава приятелства, беше затворена, самотна, не беше много разговорлива. И никаква последователност в мислите.
Луи прави знак, че е наясно. И тъй като няма продължение, подхвърля:
— Имала е нужда да бъде направлявана…
Трудно е да се разбере дали това е въпрос, твърдение или коментар. Тома Васьор избира да чуе въпрос.
— Точно така — отвръща той.
— Майка ви не е била достатъчна.
— Тя не може да замести бащата.
— Говореше ли Алекс за баща си? Искам да кажа, задаваше ли въпроси? Желаеше ли да го види?
— Не, имаше си каквото й трябва вкъщи.
— Вие и майка ви.
— Майка ми и аз.
— Обич и авторитет.
— Щом така предпочитате.
Дивизионен комисар Льо Ген се занимава със съдия Видар. Стои като преграда между него и Камий, разполага с всичко, което е нужно за това — ръст, стойка, инерция, търпение. Човек би могъл да си мисли каквото си иска за съдията, той може и да е неприятен, но пък Камий си е истинско бреме. От няколко дни насам, от самоубийството, се носят слухове. Верховен вече не е какъвто е бил, в работата е невъзможен и не става за тежки случаи. Предава се от уста на уста, историята на момичето, което за две години пречуква шестима, без да броим начина, това, естествено, привлича всеобщото внимание и е вярно, Камий създава впечатление, че все закъснява. И така до самия край.
Льо Ген препрочита доклада с последните му заключения. Видели са се преди час. Той пита:
— Сигурен ли си в попадението си, Камий?
— Напълно.
Льо Ген поклаща глава.
— Щом казваш…
— Ако предпочиташ, мога…
— Не, не, не, не — прекъсва го Льо Ген, — аз се заемам! Лично ще се срещна със съдията, ще му обясня и ще те държа в течение.
Камий вдига ръце в знак на отстъпление.
— И все пак, Камий, какво имаш против съдиите? Винаги в конфликт с тях, моментално, непрекъснато! Сякаш е по-силно от теб.
— Трябва да питаш съдиите!
Във въпроса на дивизионния обаче се долавя притеснителен намек: да не би ръстът на Камий да го кара да се опълчва така срещу властта?
— Значи, запознали сте се с Паскал Трарийо в колежа.
Тома Васьор нетърпеливо духва във въздуха, сякаш да изгаси свещ на тавана. Показва, че поема бремето, и подхвърля едно твърдо, остро „да“, онова „да“, което обикновено обезсърчава хората да задават още въпроси.
Този път Луи не се крие зад досието. Разполага с едно предимство, разпитвал го е преди месец.
— Навремето ми казахте, цитирам: „Паскал ни наду главите с гаджето си, неговата Натали… Един път и той да е с момиче“.
— И?…
— И днес знаем, че тази Натали е била всъщност сестра ви Алекс.
— Вие днес знаете, но аз тогава дори не подозирах…
Тъй като Луи мълчи, Васьор се чувства длъжен да доразвие малко:
— Наясно сте, че Паскал не беше особено сложно момче. Никога не е имал много момичета. Даже си мислех, че се фука. През цялото време говореше за неговата Натали, а не ни запознаваше с нея. Това ни караше да го подкачаме. Поне аз не го приех твърде на сериозно.
— И все пак нали вие сте представили Алекс на приятеля си Паскал?
— Не. Пък и не ми беше приятел.