Няма кой знае какво чувство за хумор. В същото време да си майка на шесткратна убийца, не е нещо, дето предразполага към шегички. Камий не пожела да й покаже няколкото снимки, открити сред вещите на Алекс, и ги махна от масата. Поиска й други. И получи цяла купчинка. Двамата с Луи ги подредиха, отбелязаха местата, годините, хората, които госпожа Васьор им показа. Тома не даде нито една снимка, заяви, че няма.
От детските снимки на Алекс ви гледа невероятно кльощаво момиче с изпито лице. Костите на скулите стърчат, очите са мрачни, тънката уста е стисната. Позира без желание. Това е на плажа, виждат се топки и чадъри, а слънцето свети насреща. Льо Лаванду, каза госпожа Васьор. Двете деца. Алекс на десет, Тома на седемнайсет. Той я надвишава с една глава и едни рамене. Тя носи бански от две части, но би могла да си спести горната, детинско кокетство. Можеш да обхванеш китките й с два пръста. Краката са толкова мършави, че изпъкват едните колена. Стъпалата не са успоредни, леко се събират навътре. Да беше просто хилава и болнава, ами и чертите й са невзрачни. Само да се видят раменете й… Разтърсващо е, когато човек знае.
Приблизително тогава Тома започва да идва в стаята й. Малко преди или след, това не променя нищо. Защото снимките от следващия период не са по-обнадеждаващи. Ето я Алекс, да речем, на тринайсет години. Групова, семейна снимка. Алекс отдясно, майка й в средата, Тома отляво. Пред някаква къща в предградията. Рожден ден. „При покойния ми брат“, беше пояснила госпожа Васьор и щом го каза, бързо се прекръсти. Един простичък жест понякога разкрива неподозирани перспективи. В семейство Прево хората са вярващи, или са били, във всеки случай се кръстят.
Според Камий това не предвещава нищо добро за малката. Алекс е пораснала, не много, но е дръпнала на височина, все така мършава, несъразмерна, усеща се непохватното момиче, което не се чувства добре в тялото си. Неизбежно събужда у вас желание да я закриляте. На тази снимка е малко по-назад от другите. На гърба, явно доста по-късно, е написала с почерк на възрастен: „Кралицата майка“. Госпожа Васьор не е особено царствена, по-скоро прилича на нагиздена слугиня, обърнала се е към сина си и му се усмихва.
— Робер Прадри.
Арман е поел щафетата. Записва с нова химикалка в нов бележник. Празник в Криминалната полиция.
— Не го познавам. Това е една от жертвите на Алекс, нали?
— Да — кимва Арман. — Бил е шофьор на ТИР. Тялото му е открито на отбивка за почивка по източната магистрала, в камиона му. Алекс му е забила отвертка в окото, друга в гърлото и му е изсипала половин литър сярна киселина в ларинкса.
Тома се замисля.
— Сигурно му е имала зъб…
Арман не се усмихва. Това е неговата сила — сякаш не разбира какво му се казва или му е безразлично, а всъщност е съсредоточен.
— Да, вероятно — отвръща той. — Алекс е била леко холерична, както изглежда.
— Момичета…
Подразбира се „знаете ги какви са“. Васьор е от този тип хора, които подмятат нещо мръснишко и дирят с поглед съучастие у другите. Това е характерно за застаряващите красавци, за импотентните, за извратените, впрочем често срещано при мъжете.
— Значи, Робер Прадри — продължава Арман — не ви говори нищо особено?
— Абсолютно нищо. А трябва ли?
Арман не отговаря, рови из досието.
— Ами Гатеньо, Бернар?
— Ще ги минете всичките един по един ли?
— Само шестима са, ще свършим бързо.
— Какво общо имам аз с всичко това?
— Общото е, че Бернар Гатеньо сте го познавали.
— Бих се учудил!
— Ама да, спомнете си! Гатеньо, собственик на автосервиз в Етамп. Купили сте от него мотор през… — проверява в досието — … през 1988-а.
Васьор размисля и отстъпва:
— Може. Било е отдавна. През 1988-а съм бил на деветнайсет, познайте дали помня…
— Но… — Арман обръща един по един хвърчащите листове на досието. — Ето, имаме показанията на приятел на господин Гатеньо, който много добре си спомня за вас. Навремето сте били голям любител на моторите, правили сте кръгчета, бръмчали сте…
— Кога?
— 1988-а, 1989-а…
— А вие помните ли всички хора, които сте познавали през 1988-а?
— Не, само че въпросът не е отправен към мен, а към вас.
Тома Васьор добива уморен вид.
— Добре, да допуснем. Бръмчали сме с моторите. Преди двайсет години. Е, и?
— Е, и, получава се един вид верига. Не сте познавали господин Прадри, но сте познавали господин Гатеньо, който пък е познавал господин Прадри…